— Трижди луд за връзване — измърмори Арисайдия, боговете знаят защо.
— Адрия ще ти плати добре — каза Пен.
Арисайдия изкриви уста с отвращение.
— Не се и съмнявам. — Вдигна брадичка, кехлибарените му очи блеснаха. — Никога не съм писал на дука на Адрия. Пишех си с дука на Орбас.
Пен се ококори, а Дез прошепна: „Аха! Пъзелът започва да се нарежда…“
— Не стигнах дотам да го пратя на майната му, макар че и това щеше да стане. Пак добре, че не успях да напиша следващото писмо. Когато пристигнем в Скирос, ти можеш да продължиш към своята Адрия и много ти здраве. Ние с Найкис ще поемем на юг към Орбас.
Облегна се назад и скръсти ръце на гърдите си. Найкис отвори уста и вдигна ръка, но после я отпусна в скута си, а думите ѝ останаха неизречени.
Арисайдия добави:
— А ако се опиташ да ми направиш заклинание за принуда като на конете, ще те намушкам.
Пен скришом прехвърли още малко от тежестта си върху ножницата на пода.
— За мен това ще е по-трудно, отколкото изглежда. И по-трудно за теб, отколкото си мислиш.
Арисайдия изсумтя, затвори очи и се изолира от… всичко. Виж, това Пен можеше да го разбере.
12.
Напрегнато и уморено мълчание тегнеше в каретата, подчертано от подвикванията на конярите, тропота и цвиленето, докато сменяха конете след първите петнайсет мили. Слуга им продаде халби разредена бира, която Найкис изпи поради липса на по-добро питие, после се отбиха поред в клозета на конюшнята. Тя издебна момент, когато лекарят… магьосникът… просветен и заклет в храма свещен Пенрик (богове!) не можеше да ги чуе и дръпна Аделис под едно дърво, което хвърляше сянка над двора.
— Отхвърли предложението на Адрия, това го разбирам, но случайно да си забелязал, че от нас единствен Пенрик има пари?
— Мислех, че ти имаш. — Самият той беше изхвърчал от вилата само със сестрините си дрехи на гърба.
— Колкото за една нощувка в хан и храна за няколко дни. Не толкова, че да ни стигнат до Орбас. И ако наистина отиваме там, Пенрик трябва да е извънмерно щедър, за да ни плати пътуването до Скирос. — Щяха да продължат и през нощта, за да увеличат преднината си пред преследвачите, което би опразнило допълнително кесията му.
— Плаща го с парите на секретар Пригос, но иначе — да. Няма да е лесно да вземем кесията на магьосника.
— И да се отплатим за щедростта му, като го ограбим? — сопна се Найкис. — А и той може да бъде полезен по други начини. — Фактът, че е служил на принцеси, архисвещени и дукове, говореше за висока социална позиция, с която Пенрик явно предпочиташе да не се хвали. — Категоричен си, че не искаш да работиш за Адрия…
Смехът му беше кратък и горчив.
— Знам само няколко думи на адрийски, става ми лошо на кораб, а и не искам тези морски плъхове да ме използват срещу Седония, както несъмнено ще се опитат рано или късно, нищо че уж имали сметки за уреждане с Карпагамо. — И добави с по-тих глас, сякаш засрамен от надеждата: — Ако отида в Орбас, след време може да се помиря с Тасалон и да се върна. Отида ли в Адрия, изгарям всички мостове след себе си.
Найкис се замисли над думите му.
— Нещо много неприятно трябва да се случи на министър Метани и кликата му, за да се върнеш в Седония.
Зъбите на Аделис блеснаха хищнически под съсипаната горна половина на лицето му.
— Вероятно.
Найкис си пое дълбоко дъх.
— А какво ще кажеш да обърнем нещата? Да убедим Пенрик да дойде в Орбас? Да премине на служба при тамошния дук? — „При нас?“
— Аз още се чудя как да се отървем от него. Вече отказах да работя за неговия дук и той като нищо може да ни предаде.
— Това е точно толкова вероятно, колкото художник да подпали шедьовъра си. Може да не го казва на глас, но явно много се гордее с постигнатото. За очите ти говоря. — И се гордееше с право. Ако не знаеше, че е дело на магия, Найкис би го нарекла чудо.
— Найкис, той е адрийски шпионин. Сам го призна!
— Пенрик е много повече обикновен шпионин.
— Ти сигурна ли си, че го искаш за Орбас? — изсумтя Аделис.
Тя се намръщи. Дано поне не се беше изчервила.
— Започнах да го харесвам, вярно е. Той просто е… различен. Чудат, но и мил.
— Ама аз само се пошегувах. — Аделис присви очи, явно застигнат от ново подозрение. — Той да не те е притеснил нещо? Нали не се е опитвал да… да те съблазни с магия или нещо такова?
Найкис се разсмя.
— Едва ли ще му е необходима магия за това, но иначе — не. — Сигурно би могла да добави и едно „уви“.
Само че Аделис се досети и без да му го казва.