— От всички…! Запознах те с куп почтени офицери, а ти точиш лиги по някакъв чужденец, някакъв малък, дребен…
— По-висок е от теб — изтъкна Найкис, докато брат ѝ търсеше дума, с която да довърши описанието на Пенрик. Е, една дума определено нямаше да е достатъчна за тази цел. Необходими бяха много думи.
— Добре де, кльощав тогава, и постоянно се хили, лъже… носи демон на хаоса в себе си! Ти би ли разбрала, ако ти е направил нещо? Аз не бих!
— Значи вероятно не ми прави нищо. Не ми е направил нищо. Нито преди, нито сега. — В тази тревога ли се коренеше антипатията на Аделис? Или антипатията прикриваше тревогата му? Найкис си пое дъх да овладее яда си. — Мисля, че и двамата виждаме съвсем определено какво направи Пенрик за теб. Това все би трябвало да означава нещо. — Трябваше да признае, че магията на Пенрик, поради факта че е невидима, наистина може да притесни човек. Как да се защитиш срещу атака, която не виждаш? Но Аделис рядко се инатеше като магаре на мост пред очевидното, стига да му го посочиш. — Поправи ме, ако греша, но мисля, че Тасалон съвсем неотдавна ти даде нагледен урок до какво водят въображаемите заплахи.
Последното сякаш наистина стигна до него и той отстъпи с една своя си, малка аделиска педя, която при друг би се равнявала на цял аршин.
— Просто смятам, че този тип може да бъде опасен. За теб.
Найкис скръсти ръце и кривна глава при това откровено двуличие.
— Значи не е трябвало да ме учиш да не се страхувам от опасни мъже, нали?
Аделис беше достатъчно умен да не нагази в тези плаващи пясъци, но после се набута в други по своя воля и с думите:
— Мислех, че ще завиждаш на мъж, който е по-хубав от тебе.
— Защо, ти завиждаш ли? Сериозно, Аделис! — А после мярна въпросния мъж да заобикаля покрай обора и неохотно си призна, че в думите на брат ѝ има известна истина. Не за завистта, разбира се, защото тя би била безсмислена като да завиждаш на слънцето. — Шш, тихо, идва.
Качиха се отново в каретата и потеглиха в стабилен, разумен тръс, който щеше да им спечели преднина, без да преумори конете.
Няколко мили по-нататък ги изпревари галопиращ куриер с униформа на провинциалната администрация. Пенрик надникна през прозореца и се намръщи. Минути по-късно конят се върна в бърз тръс, като току подритваше, уплашен от свляклото се на корема му седло, следван на разстояние от задъхания и ругаещ куриер. Аделис проточи врат да погледне след тях, когато се разминаха за втори път.
— Това твое дело ли е? — попита той Пенрик.
— Да — въздъхна той. — Макар че едва ли ще е от голяма полза.
Аделис потропа с пръсти по рамката на прозорчето.
— Не ми харесва да съм в капана на пътя.
Пенрик вдигна рамене.
— Мисля, че имаме поне един ден сигурна преднина. Гарантирам, че Велка още не е в състояние да язди. А дори след като дойде на себе си и ако иска да преследва мен, ще трябва да помоли патоския храм за магьосник. Ако храмовете в Седония са като онези, които познавам, значи няма да си строшат краката от бързане, за да му угодят. Макар че ако ме сметнат за самоук магьосник, може и да се отнесат сериозно към молбата на Велка. Контролът на този вид магьосничество е тяхно задължение, което няма нищо общо с политиката.
— Щом ние можахме да намерим карета, същото ще направи и Велка — каза Аделис. — Със или без магьосник.
— Хм.
— Значи не си го осакатил необратимо. — Явно смяташе, че Пенрик е трябвало да направи поне това, щом статутът му на храмов свещен забранява убийството чрез магия.
— Да.
— И защо не?
— Най-простичкият отговор би бил… за да избегна натрупването на теологична вина върху самите нас — каза Пенрик и се намръщи. — Разбирам накъде биеш с въпросите си, Арисайдия. Всяка армия се опитва да издои храма за магьосници, без значение колко малобройни сме ние. Няма да кажа, че началниците ни никога не отстъпват пред молбите на военните, но истината е, че накрая винаги някой съжалява. Обикновено магьосникът. Това е добре позната опасност.
Аделис изхъмка на свой ред. У Найкис се оформяше впечатлението, че зад всяко решение на магьосника се крие дисциплина и строг кодекс, скрити правила, които на нея ѝ убягваха. Дотам, че започваше да се пита дали не е по-възрастен от трийсетте години, които си приписваше.
От друга страна, не биваше да забравя за Дездемона, която беше на повече от двеста. Беше измамно лесно, но и погрешно, да не включва в сметката постоянния спътник на Пенрик. А после се запита как ли изглежда всичко това от гледната точка на демона.
При третата спирка за смяна на конете хапнаха топло ядене в кръчмата към конюшнята, после пак се наместиха в каретата за поредния преход. Напрежението от сутринта постепенно се отля, първо защото Найкис не желаеше да има нищо общо, и второ, защото Пенрик седеше отпуснат като чувал и само се усмихваше дружески. Когато магьосникът предложи да убият времето с лечебна процедура, Аделис се поколеба.