— Е, поне имате покрив над главата. Не е като да си кравар или нещо такова.
Младежът се усмихна кисело.
— Защо, ти крави ли пасеш, селянче?
— Когато се налага — призна Пен. Ако се съдеше по тона му, писарят явно намираше това занимание за долно, а не за приятно прекарване на чист въздух, за каквото го имаше Пен. Но може би и той щеше да смята така, ако се налагаше да изкарва прехраната си по този начин седем дни в седмицата. — И сено съм събирал — добави той. — Когато дойде време да се коси, всички се включват, и селяните, и господарите.
Най-много обичаше лова в планината, разбира се. Справяше се завидно с дивите овце, случваше се да повали някоя с една-единствена стрела, да не говорим колко го биваше в свалянето на трупове от стръмни склонове и корнизи под съмнително щедрите аплодисменти на прислугата. Ловът беше единствената дейност, която го сближаваше с бога, естествено свързван с неговата възраст и пол. Войниклъкът, закрилян от Сина на есента, не го привличаше толкова, особено след случилото се с Дрово.
— Краварчета. Защо? — измърмори младият писар и топна отново перото си в мастилницата. Явно не го глождеше особено любопитство.
В стаята влезе възрастна жена, понесла купчина книги. На рамото ѝ беше закачен дяконски ширит, дрехата ѝ беше в светлите цветове на Копелето, а на панделка около врата ѝ висяха очила със златна рамка. Мартенмост се славеше със стъкларството си. Нима и обикновените хора можеха да си позволят такава луксозна принадлежност тук? Явно това беше библиотекарката. Жената спря и се втренчи в Пен, по-скоро любопитно, отколкото враждебно.
— Ти пък кой си?
Той сведе глава в поклон.
— Пенрик кин Джуралд, мадам. Аз съм… гост. — Това звучеше по-добре от „затворник“. — Учен Тигни каза, че мога да се разходя из къщата.
Веждите ѝ се вдигнаха изненадано, когато Пен спомена името на свещения.
— Сериозно?
Пен не можа да прецени по тона ѝ дали смята това за добър или за лош знак, но продължи упорито:
— Чудех се дали имате някакви книги за магьосничество и демони. Не толкова теория, колкото… практически — побърза да добави от страх, че ще му дадат някой дебел том, написан на високопарен стил. Не виждаше как по тази тема може да се пише скучно, но беше чел… добре де, опитал се беше да прочете няколко теологически труда от лавиците на учен Луренц и се бе научил да не подценява умението на храмовите схолари да съсипят и най-интересната тема.
Жената отстъпи крачка назад и вдигна глава.
— Тези книги са с ограничено ползване. Позволени са само за свещени и нагоре. Боя се, млади човече, че още не си си спечелил необходимите за това ширити.
— Но имате такива книги, нали? — „Някъде“. Не беше видял нито една на лавиците в библиотеката.
Жената погледна към един висок шкаф в дъното на стаята.
— Заключени са. Иначе отдавна да са ги откраднали.
Пен се втренчи с интерес в шкафа, като се питаше колко ли книги има вътре.
— Ако свещеният позволи да им хвърля едно око, това ще стигне ли? — Дали Тигни би му дал такова разрешение и имаше ли право да го даде?
— Възможно е, но само при неотложна нужда. Твоята нужда каква е? — Погледна го с ироничната усмивка на жена, която от години отблъсква подмазването на младоци, хвърлили око на нещо забранено. Е, той открай време се справяше отлично с готвачките в семейното имение…
— Ами, наскоро се сдобих със свой собствен демон, който прескочи в мен от една умираща магьосница на пътя за Зелен геран. Стана случайно, но ако Дездемона ще се задържи в мен, ще е добре да науча за тези неща повече, отколкото знам в момента. А не знам почти нищо, затова всяко четиво, което ми предложите, ще е от полза.
Усмихна ѝ се мило, с надеждата че прилича на малко слънчице. Благонадеждно слънчице също така; определено трябваше да внушава благонадеждност.
Явно не се получи, предвид че жената отстъпи още крачка назад и вдигна ръка към гърлото си. Навъси се и го измери с дълъг поглед.
— Ако това е някакъв майтап, млади човече, ще ти съдера кожичката и ще я използвам за обложки. Чакай тук.
Остави книгите на масата и излезе с бърза крачка.
Погледът на Пен се устреми отново към въжделения шкаф. Възможно ли беше заплахата на библиотекарката да е буквална? Все пак беше висша служителка на бога на демоните…
Перото беше спряло да дращи. Пен се обърна и видя писарят да го зяпа, сякаш на главата му внезапно са поникнали пипалца.