Най-после свободен да говори за занятието си, Пенрик не спираше да го прави. Не приличаше толкова на шпионин, колкото на притеснен учен с любима тема и запленена публика. Найкис се зачуди дали не е от онези хора, които говорят повече, а не по-малко, когато са уморени. Дори Аделис, въпреки всичките си резерви, отстъпи пред растящото си любопитство, макар че неговите въпроси към магьосника упорито се въртяха около военните приложения на изкуството му.
Не, никой не можел да събере взвод от магьосници. Демоните не се търпели един друг и точно затова магьосниците били единаци. Не, магьосниците не се различавали значително по силата си, защото всички били ограничени от количеството хаос, което човешкото тяло можело да понесе, без да пострада, и да изхвърли наведнъж. Разликите в уменията се дължали най-вече на хитростта и ефикасността, които нараствали с годините и опита. Неефективната употреба на магията пораждала, покрай другите неща, и топлина, а несръчният магьосник можел да припадне от прегряване или (крива усмивка) дори да се пръсне като препечена наденица, кой знае? Найкис не беше сигурна дали вярва на последното, а ако се съдеше по физиономията на Аделис, същото важеше и за него. Ако онова с наденицата било вярно, побърза да добави Пенрик, значи никой не бил оцелял да го докладва, така че нямало доказателства по разбираеми причини.
Не (жална въздишка), никой магьосник не можел да изстрелва огнени топки от пръстите си. И двамата мъже изглеждаха еднакво разочаровани от тази неспособност.
— Макар че аз съм доста добър в изстрелването на горящи стрели — добави Пенрик. — Но това е лъкометство, а не магия.
Не, не и не — така започваше отговорът на всеки следващ въпрос, зададен от Аделис и неизменно свързан с бойните приложения на магията по принцип и в лицето на този магьосник в частност.
Накрая Найкис започна да се чуди как тези категорични отрицания се връзват с бога на изключенията. Хлъзгав като риба, наистина.
Нейните въпроси като че ли даваха повече плод. Да, магьосници-лекари се срещали рядко. Само най-кротките и опитомени храмови демони, култивирани в продължение на няколко свои живота — добре де, не „свои“ животи, а на просветените си ездачи, — бивали прехвърляни в лекар с медицинско образование и голям опит. Да, двеста години била необичайна възраст за демон. Повечето нови стихийни създания не оцелявали дълго в материалния свят, прогонвани по бързата процедура от нарочен светец към ордена на Копелето или в резултат на някаква злополука. Колкото по-дълго оцелеел един демон, толкова по-вероятно било да вземе надмощие над ездача си и да овладее тялото му, а без сдържащата дисциплина на магьосника естественият за демона хаос излизал на сцената и сеел разрушение. Да, демоните възприемали личностните характеристики на своите ездачи, за добро или за лошо. Предвид какви били някои хора, това можело да свърши много зле и било изключително несправедливо, че не ездачът, а демонът бивал обречен на пълно унищожение, озове ли се в ръцете на своя бог.
Найкис не беше сигурна дали последното, изречено с такова ожесточение, идва от Пенрик или от Дездемона.
Когато нощта ги настигна в друсащата карета, дори приказливият Пенрик потъна в изтощено мълчание. Аделис си надяна стоическата физиономия на войник в поход. Найкис клюмаше уморено.
С Аделис се редуваха да служат за възглавница на другия и дремваха на пресекулки. Пенрик се сгъваше на седалката си ту насам, ту натам, и всяка позиция изглеждаше по-неудобна от предишната. Накрая вдигна крака и ги подпря на тавана, за да изпъне горната половина на тялото си.
Найкис сигурно би могла да осигури някакви елементарни удобства, одеяла, възглавнички и други такива неща, ако бягството им беше планирано и тайно, а не тази импровизирана каша с потеря по петите. „Ако желанията бяха коне, всички щяхме да яздим.“ Така гласеше старата поговорка, а конете за смяна щяха да са друго неизпълнимо желание щом стигнеха в Скирос.
Където щяха да са на края на силите си, на парите си, на времето… на всичко.
Стигнаха Скирос по здрач на следващия ден. Найкис слезе схваната от каретата и се зачуди дали и Пенрик се е чувствал така, когато се е измъкнал от бутилковата килия. В старата странноприемница беше останала само една свободна стая, но пък имаше вода да се измият и легло, макар и твърдо, в което да се строполят. Ханджията довлече тънък натъпкан с вълна дюшек и го остави на пода. Пенрик се намръщи и набързо отстрани проблема с пълзящото му и хапещо население, а за всеки случай прокара ръка и над леглото, което Найкис и Аделис си поделиха. Пенрик легна на дюшека. Сините очи на Пенрик бяха помътнели от умора, а стоицизмът на Аделис сдаваше багажа. Опасно беше да се бавят, да, но повече не можеха да отлагат почивката. Имаха нужда от сън.