Найкис пробва с приятелско мълчание. Алтернативата беше да се разплаче от ужас или да възрази разгорещено, а това със сигурност нямаше да помогне. Колко далеч беше стигнало това „обмисляне“? „На бас, че Дездемона би могла да ми каже.“
Пенрик продължи:
— И така разбрах каква е разликата между умение и призвание. Да имаш призвание без умение е трагедия, която всеки може да разбере. Обратното… е по-трудно за разбиране.
— О. Аз… да. — Пое си дъх и го предизвика: — Много бих искала да чуя версията на Дездемона, между другото.
Явно го стресна. Очите му се разшириха и след миг той каза колебливо:
— Сигурно… бихме могли да го уредим.
Вече познаваше кога вътрешният му близнак изплува на повърхността — нещо в лицето му се променяше.
Демонът каза:
— Ха. Ако питаш нас, за всичко са виновни началниците му. Амберейн и Хелвия са се учили в най-великите центрове на медицинското изкуство в Саон и Дартака за времето си, където уменията и ограниченията им са били преценени и приети и никой не е злоупотребявал с тях. Изостаналият Мартенмост разбра, че е извадил невиждан късмет с Пенрик, потри ръце и се опита да го издои почти до смърт. Също като алчен жокей, който изкарва първокласно жребче на пистата твърде рано и го съсипва. А моят глупак се товареше ли, товареше, вместо да им откаже или да си плюе на петите, докато не се озовахме на един хълм по зазоряване, състезавайки се дали аз ще мога да затворя вените му по-бързо, отколкото той може да ги реже, което определено не е моята представа за начина, по който всеки от нас да си хване пътя.
— Не беше наистина — възрази той с нещо като възмущение. — Наблизо имаше пропаст, ако си спомняш. А както си изтъквала неведнъж, дори ти не можеш да летиш.
— За щастие, той припадна, преди да е спечелил състезанието. За останалото платиха малко свлачище и един нещастен елен, а когато Пенрик се събуди, двамата си поговорихме.
Разказът на Пенрик може и да приличаше на смирена изповед, но този на Дездемона тежеше от гняв.
— И понеже не може да отказва, се озовахме в бутилкова килия в Патос, вместо да си седим в приятен кабинет в Лоди с изглед към канала. Едно му трябва на него — строг началник, който да отказва на него. — Гласът му захитря, а очите му се извърнаха към Найкис. — Жена, която има опит с глупави мъже, дето си търсят белята, също може да свърши работа.
— Дез! — Шашнат, Пенрик се надигна и седна.
— Какво, не аз зяпам скришом задника ѝ от цели две седмици. Направи нещо по въпроса.
Заради светлината не стана ясно дали се е изчервил, но страните му сякаш поруменяха.
Найкис преглътна. Разбираше накъде бие демонът. Не беше първото неприлично предложение, което получаваше, но определено беше най-странното. И най-малко обидното, впрочем.
— Опит имам — тихо каза тя. — Но не мога да се похваля с особен успех.
— Струваше си да опитам — беше отговорът. Неясно чий.
— Наистина си струваше. — Сега вече гласът беше неговият. Той се обърна да я погледне, очите му — сребърни в сенките и неразгадаеми.
— Имам контрапредложение. Защо не дойдеш в Адрия с мен? Нека Аделис продължи сам към Орбас. Смятам, че вече може да се справи.
Тя се отдръпна.
— Не бих могла да го направя. Не мога да го зарежа…
— Той те е зарязвал, за да води войните си, колко пъти? Да пътува сам може да е по-безопасно и със сигурност ще е по-бързо.
— Твоят дук не иска мен. — Сърцето ѝ се разтупка.
— Не съм казвал, че те иска дукът. — Думите му прозвучаха задъхано.
— Така ще се превърна в заложница, която да използват срещу брат ми.
Гласът му утихна.
— Не това имах предвид.
— Но ще се случи. Неизбежно е. Така стоят нещата.
— О. — Той се отпусна отново на пода, вперил поглед в луната. — Бих могъл да те защитя…
— Вече видяхме колко непостижима е защитата, когато собственият ти суверен се обърне срещу теб.
— Сигурно си права.
Предложението му беше най-милото и най-жестокото, което бе получавала — като да дадеш ръкавици на безрък крадец или цветя на гладуваща жена. Тя му го върна:
— Можем да отидем в Орбас.
Той обърна рязко лице, сякаш да избегне стрела.
— Всичките ми книги са в Адрия. Така поне се надявам.
— Непрежалими заложници?
— В известен смисъл. Което говори нещо за мен, боя се. Нещо тъжно.
Тя се замисли над странния му аргумент.
— И в Орбас има книги. Казват, че дукът имал хубава библиотека. Книги, които не си чел. Може би дори такива, за които не си чувал. — Осъзна, че не е отхвърлил предложението ѝ за Орбас, поне не толкова категорично, колкото Аделис беше отхвърлил Адрия. Дори хлъзгавите риби понякога падат в мрежите…