За Пен най-прекият път към дома беше на изток през морето до Адрия. По суша пътуването щеше да е по-дълго, на юг покрай крайбрежието през Орбас и Тригони. Макар че стигнеше ли в Орбас, поне нямаше да бяга и да се крие като издирван престъпник: би могъл дори да потърси съдействие от местната палата на Копелето. С други думи, евентуално решение да тръгне на юг с Арисайдия и сестра му… добре де, с Найкис и брат ѝ… би подлежало на преразглеждане. Друг вариант беше да намерят кораб, който да ги откара до някое от малобройните пристанища на Орбас, макар че Арисайдия едва ли би се навил на транспорт, който нито може да контролира, нито да зареже при нужда.
Найкис без съмнение щеше да последва брат си. А не някакъв потенциално откачен непознат, за чието съществуване не е и подозирала допреди две седмици. Арисайдия с право, ако не и правилно, приемаше това за факт. Даваше ли си сметка, че изобщо не се съобразява със сестра си?
Не че свръхпросветеният Пенрик можеше да ѝ предложи нещо по-добро всъщност. Опасно бягство, макар и в друга посока, и също толкова несигурно посрещане.
„Пен — каза с раздразнение Дездемона, — има едно нещо, което можеш да направиш. Спри да се тормозиш и заспивай най-после, иначе утре всички ще сме безполезни, а ни чака работа.“
Права беше, разбира се. Той изсумтя и затвори очи.
Закусиха рано в общото помещение на странноприемницата, възможно най-встрани от другите клиенти и мълчаливо. Закуската се състоеше от дежурната попара с добавка от сушени фурми и кайсии, бучка сирене и болезнено познатите му парчета сушена риба, които Найкис и Арисайдия изядоха без коментар, както и изключително щедра паница със съсухрени черни маслини, които Пенрик пробва колебливо, а сетне решително бутна към сътрапезниците си. После се върнаха в стаята да преброят парите си и да решат какво ще правят.
— Ако тръгнем към брега — каза Пен — и после се качим на някое местно корабче, плаването до Орбас или до остров Корфара би отнело горе-долу еднакво време. И ще е много по-щадящо за мадам Катаи от бягство по сушата през планините. — Плюс това щеше да осигури на Пен още няколко дни да пробута Адрия на генерала, стига да измислеше достатъчно силен, направо неопровержим аргумент, който да тласне Арисайдия в тази посока. Найкис навъси чело в знак, че тази завоалирана обида към издръжливостта ѝ не е останала незабелязана, но ако Пен се беше позовал на братовото ѝ здраве, реакцията щеше да е много по-бурна.
Арисайдия сякаш се вслуша в аргумента за плаването, поне ако се съдеше по веждите му, сключени по-скоро замислено, а не с обичайния къкрещ гняв. Хвърли преценяващ поглед към сестра си и каза:
— С тези пари можем да купим един свестен кон. Но не и три. Дай кесията на Найкис и двамата с нея ще пообиколим за коне под наем. Ти купи храна за два дни. Ще се чакаме тук и тогава ще решим накъде да тръгнем.
Не беше „да“, но не беше и обичайното категорично „не“. Пенрик реши да не го притиска повече на този етап и тръгна да търси пазара. И да обмисли следващите си аргументи.
Върна се с торба с храна, включително пликче от твърдите маслини. Седна на една пейка във вътрешния двор на странноприемницата, смъкна сламената шапка над очите си и зачака близнаците да се върнат с конете.
Чака — и чака.
Писна му и се качи в стаята. Нямаше бележка. Арисайдия и Найкис бяха отнесли малкото си багаж да го приберат в дисагите на конете, а чантата на Пен чакаше готова до вратата. Арисайдия не обичаше да губи време.
„Че как иначе.“
Усети в стомаха си внезапна тежест, която нямаше нищо общо с попарата и маслините. Хукна обратно по стълбите и оттам към главната улица, където се намираха конюшнята и големият хан, обслужващи армейския път. Бързото допитване сред конярчетата не даде резултат — мъж и жена не се бяха опитали да наемат три коня през последния час, нито дори два, съжалявам, сър. Има ли друга конюшня в градчето? О, да, сър, има, встрани от западния път, но там обслужват предимно местни хора и не предлага такива хубави впрягове, дето могат да глътнат дванайсет мили в час по равното! С мисълта, че тази част от страната не предлага изобилие от „равно“, Пенрик забърза към западния път.
Конюшнята беше малка, но спретната и чиста. О, да, сър, един мъж и госпожата му взеха два коня, както и полагащия им се водач, и потеглиха преди два часа. Накъде ли? По южния път. На гости при роднини в някакво село в другия край на долината.