Велка скоро щеше да научи, че тримата издирвани бегълци вече не пътуват заедно. Пен би могъл да се покаже, така че да подгонят него вместо Найкис и Арисайдия. Бързо щяха да го хванат, разбира се, макар че щяха да си платят за това. Само че Велка разполагаше с достатъчно войници, за да преследва и тримата. За Пен щяха да му трябват само магьосникът и двама от мъжете. Останалите можеха да пришпорят конете си на юг.
Арисайдия щеше да се бие до смърт, в това Пен не се съмняваше. И какво щеше да стане тогава с Найкис? Оставена на произвола на оцелелите след битката войници, бесни и жадни за мъст? Освен ако близнаците не решаха да поемат заедно и по този последен път. И в двата случая изходът беше кошмарен.
Пен преглътна, слезе от покрива, взе си багажа и притича към следващата улица — не че в Скирос имаше богат избор на улици. Хукна на запад, успоредно на армейския път, но без да се вижда от него. Промъкна се през нечия рехава маслинова горичка срещу малката конюшня и видя двама от войниците на Велка да се връщат оттам на бегом с добрите новини.
Изпсува под нос, изчака да се махнат и претича през пътя към конюшнята.
Конярчето се изправи рязко, твърде рязко като за пред потенциален клиент. Пен му даде знак да мълчи, но момчето се врътна, развика се и понечи да хукне. Останал без избор, Пенрик прекъсна временно нервите на краката му, а после и тези на гърлото. Момчето се сви в ужас, след като Пен го изтърколи встрани от пътеката между отделенията за конете и му прошепна:
— Съжалявам… извинявай! Скоро ще ти мине.
Надяваше се да му мине. За разлика от предния път, във вилата, сега беше действал по спешност и кажи-речи на сляпо.
Останал беше само един кон, дългокрак кафяв скопец, който тъпчеше неспокойно в отделението си.
„Добре изглежда — каза Дез. — Краката му са по-дълги и от твоите.“
Освен това имаше гръбнак като острието на трион — десет минути без седло и ездачът му щеше да прокълне и майчиното си мляко. Пен се разтърси за седло, юзди и дисаги, в които да прибере нещата си. Намери всичко, слава на боговете. Върна се при коня и разбра защо е останал само той. Защото хапеше. И риташе. И като цяло не беше склонен да съдейства. При втория опит да захапе Пен с жълтите си зъби конят получи силно перване по носа от Дез, което явно го озадачи, защото човекът, когото се опитваше да разкара, не беше посегнал да го удари; и още едно перване при третия опит. Повече опити не последваха.
Докато пъхаше юздечката в устата му, Пен едва не плати с безценните си магьоснически пръсти. Провери внимателно подпръга, воден от подозрението, че злото добиче обича и да хвърля, и яхна коня още в конюшнята. Остави на Дез да отвори вратата и се съсредоточи върху главата на коня и своята — неговата държеше изправена на къса юзда, а своята приведе, за да не я фрасне в горния праг, когато животното се юрна към светлината на следобеда.
С мъка изведе пощръклялото добиче на пътя, където то, ако не друго, премина от вертикални движения към хоризонтални. Бегла илюзия за вълци, частична принуда, която Пен беше научил от приятеля си шаман, накара коня да свърне по пътя… добре де, подплаши го натам. После на Пен му остана да се приведе над врата му и да стиска здраво юздите, понеже конят препускаше като бесен.
И така пет мили. Пен, останал без дъх, беше впечатлен. „Копелето ли те изпрати при мен, приятел?“
Галопът премина в тръс, който беше също толкова неприятен за задните му части, после в бърз ход. Пътят следваше извивките на долината и се изкачваше към проходите. Малки чифлици се редяха на интервали покрай потока сред иначе гористия терен. В един от чифлиците жена работеше в зеленчуковата градина и Пен събра смелост да я помоли за чаша вода. Попита за други конници преди него. Жената отначало се навъси подплашено, но после, като го огледа по-добре, се усмихна. Донесе му голяма чаша вода, но за конници не знаеше, защото току-що била излязла в градината. Пен я благослови, при което стопанката примигна изненадано, но после му махна за сбогом.
Напои коня на едно място, където поток пресичаше пътя, но не и преди двамата да поспорят дали е разумно добичето да клекне във водата и да отъркаля ездача си в камъните. Пен съжаляваше, че не може да го даде на Арисайдия. Двамата си бяха лика-прилика.
14.
Ако Аделис беше кон, помисли си Найкис, щеше да препуска много по-енергично от мързеливите им коне. През пет минути настояваше водачът да увеличи скоростта, но без особен успех. Човекът явно щадеше добичетата на работодателя си, и толкоз. Е, може би това не беше единствената причина, ревизира Найкис мнението си след няколко часа, когато стигнаха точно навреме до един чифлик — на негов братовчед, оказа се, — където им предложиха обяд срещу заплащане. Аделис прошепна ожесточено и не съвсем на шега, че ще е по-бързо да фраснат нещастника по главата и да откраднат конете, но накрая отстъпи. Явно беше огладнял, а храна не си носеха заради онзи лекар… просветен… какъвто там беше Пенрик, когото бяха зарязали в Скирос.