— Самоук магьоснико! — ревна към него брадатият. — Аз съм просветен Кайрато от ордена на Копелето в Патос и в името на бога ти нареждам да се предадеш. Слез мирно и тихо и нищо лошо няма да ти се случи!
— Да бе! Има неоспорими доказателства за противното — ревна на свой ред Пенрик. — Питай Велка какво ми направи в бутилковата килия!
Мъжът погледна назад в краткотраен пристъп на объркване, от което се отърси бързо.
— За втори път, настоявам да се предадеш! Или животът ти ще бъде прокуден от убежището на храма!
Пенрик обясни за онези зад гърба си:
— Длъжен е да изпълни този ритуал. Няма смисъл да го прекъсвам, преди да е стигнал до края му.
Кайрато повтори предупреждението си още три пъти, всеки път с все по-силни думи. Арисайдия изтегли меча си, а съмненията му, изглежда, достигнаха нови висоти. Тъмните вежди на Найкис се събраха в израз на тревожно любопитство.
— Съжалявам — каза тържествено Кайрато и разпери ръце, сякаш се канеше да подпали дрехите и косата на Пен.
Пен пресече със студ пристигащия импулс. Кайрато залитна леко и пробва отново, със същия резултат. После още веднъж.
„А конят си научи урока още след втория опит да те захапе“ — отбеляза Дез, видимо развеселена.
Магьосникът впери озадачен поглед в ръката си, после се опита да подпали Найкис и Арисайдия. Пен парира тези опити още по-бързо, а хаоса остави да се излее напосоки. Няколко камъка край тях се разхлабиха и поеха по нанадолнището. Кайрато се стресна и сви глава между раменете си. Дез напираше като опъната тетива: „Дай на мен, дай на мен, дай на мен…“
— Какво си ти бе? — викна Кайрато, най-после изплашен сериозно, ако можеше да се съди по разширените му очи.
— Вече обясних на Велка, че не съм самоук магьосник — отвърна Пен. — Той не ти ли каза? Колко нечестно спрямо теб. Кълна се, че този тип изобщо не слуша какво му говорят хората.
Зачуди се колко ли необяснима изглежда тази надпревара за външните наблюдатели. Двама идиоти, които стоят нависоко, правят гримаси и размахват ръце…
Велка ревна от ниското:
— Арисайдия! Предай се или ще умреш!
Арисайдия промърмори:
— Сбърка съюза. Имаше предвид „и“. — Стискаше дръжката на меча си с нетърпението на Дез.
Патоският магьосник викна:
— Предай се и ще пощадим сестра ти. Лично ще се погрижа за нея. — И сигурно си вярваше.
— О, сега аз пък ще се погрижа за теб — изръмжа Найкис и метна първия си камък. Беше се прицелила добре, но камъкът се пръсна на парченца, преди да е стигнал целта си. Последва го друг, но той се отклони рязко във въздуха.
— Защо не го удрят?
Пен не можа да реши дали въпросът ѝ съдържа повече разочарование или възмущение. „И двете всъщност.“
Арисайдия сложи ръка на рамото ѝ да я спре, преди да е хвърлила за трети път.
— Безсмислено е…
— Не, не, нека хвърля. Камъните му отвличат вниманието. — Пен я стрелна със слънчева усмивка през рамо. — Давай. Нека се загрее.
По погледа ѝ личеше, че е разбрала. Е, значи поне един от двамата го беше слушал внимателно и беше запомнил.
Третият камък изсвистя над главата на магьосника. Арисайдия се размърда и също посегна към купчината. Неговите камъни цепеха въздуха с повече сила.
Сержантът не беше зяпал безучастно. Стрелците му, в две двойки, бяха заобиколили отстрани по нанагорнището, за да влязат в обхват, и сега най-после пуснаха стрелите си.
„Приятно прекарване, Дез.“
Първите стрели избухнаха в сини пламъци и стигнаха целта си под формата на безобидна пепел, вторите изпопадаха с тракане по камънака. Третите бяха застигнати от същата съдба.
„Защо се мотае толкова? Още не му е хванал цаката ли, какво ли?“ — попита Пен, пришпорил сетивата си успоредно с тези на Дез.
„Здраво контролира демона си. Могат да правят само по едно нещо наведнъж. Тъжна работа, да ти кажа.“
„Помни, че той е колега свещен, а не играчка, с която да се забавляваш.“
„Да не те беше заплашвал, тогава.“
Стрелците почти бяха навлезли в обсега му, но засега само хабяха стрелите си и не заслужаваха вниманието му. Приближаха ли още малко, лесно щеше да им скъса както тетивите, така и сухожилията. Предполагаше, че Кайрато не е толкова беззащитен, колкото изглежда, но понеже Пен още не го беше нападнал, онзи нямаше срещу какво да демонстрира отбранителните си умения. Пен беше станал нещо като експерт в блокирането на седалищни нерви, отлична тактика, ако искаш противника си обездвижен от кръста надолу, но не особено подходяща в момента. От друга страна, ямката под мишницата предлагаше добри възможности да отвлечеш нечие внимание…