Магьосникът размърда прашния сипей под краката на Пен с очевидното намерение да го повали по задник, но Пен отскочи настрани към един голям камък. Безформени халюцинации запърхаха пред взора му… интересен вроден талант, който подсказваше, че един ден и след много упражнения човекът би могъл да стане майстор на виденията. Не и днес обаче. Пен ги пренебрегна и без помощта на Дез. Магьосникът се разсея за миг, зает с едно от бързите хвърляния на Арисайдия, и в същия миг последният камък, хвърлен от Найкис във висока дъга, се стовари върху главата му със задоволително хрущене. Камъкът не беше малък, явно Найкис го беше метнала с две ръце. Брадатият се строполи изумен и се хързулна по задник надолу, като драпаше отчаяно към кривака си. А после нададе гневен вик и вдигна ръце към Пен.
Болка разцъфна в гърдите му, сякаш бедното му сърце само искаше да се разкъса. Пен падна назад като блъснат от пръч. Дез се разтревожи и се уви около сърцето му. Следващите стрели долетяха необезпокоявано и ги пропуснаха само като по чудо.
От ниското се вдигна врява, войниците викаха един през друг, а после хукнаха напред, приели падането на Пен като знак за атака.
Пен се надигна на колене. Гърдите му напразно се пънеха да поемат въздух, устата му зееше в изумление. Този удар беше предназначен да убива.
Кайрато също беше на колене и с провиснала челюст, неговата — от смут, страх и триумф едновременно. Може и да не беше планирал съзнателно онова ужасно и забранено нещо, реши Пен, но и не личеше да съжалява особено. Вместо това се оглеждаше в опит да прецени къде ще прескочи демонът на Пенрик, след като той си поеме дъх за последно.
Хаос изригна от Дездемона.
Склонът сякаш отърси рамене и пое с гръм надолу.
Кайрато се хързулна няколко метра заедно със свлачището, наполовина заровен в камънак. Потен и зачервен, той си пое рязко въздух, сгърчи се, после пребледня внезапно и… припадна.
„Топлинен удар“, постави диагноза Пен или по-скоро някаква почти непозната, дистанцирана част от ума му, запазила ясно съзнание, неприятно и неканено усещане, което му напомни за бутилковата килия. Гърдите го боляха зверски. Останалото не беше много по-добре, като се изключеше приятният миг, когато нечии трескави ръце го положиха в мек и топъл скут.
Ботушите на Арисайдия го подминаха; изстъргване и трясък на метал звъннаха дисхармонично над пулсиращото ехо от скалното свлачище.
— Не убивай магьосника! — извика предупредително Пен.
Силно сумтене, провлачени стъпки.
— Помня — долетя до него гласът на Арисайдия, пълен с раздразнение. — За разлика от онзи тъпанар.
— О, кръвта на Майката, Пен, добре ли си? — възкликна Найкис над него. Капки намокриха лицето му, макар небето на ранната вечер да се ширеше кротко над него, дълбоко, синьо и безоблачно. Можеха ли и сълзите да са благословия? Богове, небето в тази страна беше възхитително.
— Ще бъда. — „Дано.“ — Не трябва ли да хвърляш камъни?
— Ти току-що ги хвърли всичките. Мисля, че Аделис държи нещата под контрол… останалите избягаха. Тоест онези, които могат. Сержантът им крещи да се върнат, но и той тича с всички сили.
— Ха. Добре. — А какво ставаше с Дез?
„… Дез?…“
„Шт. Заета съм.“ А после, след миг-два, каза с възмущение: „Кайрато беше готов да пожертва своя демон, за да те убие. Богът да го прибере заедно с твоята душа, а самият той да оцелее.“
„Мда. Военновременна магия. Точно затуй не ща да имам нищо общо с войната.“
16.
Найкис стискаше здраво Пенрик, чийто брътвеж беше прелял в членоразделно, но безсмислено мърморене, и гледаше как Аделис се движи методично надолу по склона. Слънцето се беше оттеглило зад възвишенията, но небето още пазеше спомена за светлината му и само тук-там звезди подаваха главици, а сухата земя тънеше в синьо без сенки. Аделис беше прогонил двамата мечоносци, единствените, запазили достатъчно самообладание след свлачището. Но и техният кураж се изчерпи бързо-бързо след няколко срещи с меча му и двамцата побягнаха благоразумно след другарите си. Найкис си отдъхна.