Аделис спря при някакъв неясен силует в края на свлачището. Приглушени гласове, уплашен вик, звук от влажно съприкосновение. Тишина. Найкис потръпна, вдиша и отклони поглед.
Пенрик се сгърчи в скута ѝ.
— Какво беше това? Не убива ранените, нали? Трябва да го спра…
— Не. Само един, струва ми се. Не мърдай. Много ли е зле сърцето ти?
Той се отпусна.
— Не твърде зле, мисля. — Гласът на вътрешния му близнак го прекъсна задъхано: — Едва не го убиха. Щеше да е мъртъв, ако не бях аз. Дез! — последното дойде от Пен, който затръшна решително челюсти.
Получаваше по-ясен отговор от демон на хаоса, отколкото от мъж? „Нищо ново под слънцето, уви.“
— Дездемона, какво става? Кажи ми истината!
Пенрик стисна зъби, но после отстъпи, и в преносния, и в буквалния смисъл.
— Онзи трижди проклет свещен на Копелето се опита да разкъса сърцето му със забранена магия. Овладях нещата на първо време, но Пен трябва да лежи поне седмица. На легло.
Найкис плъзна поглед по здрачните възвишения, където легла категорично липсваха, и въздъхна.
— Онова, онази магия… това нормално ли е?
— Не — каза Дездемона или по-скоро двамата едновременно, после едната му ръка се вдигна несмело да докосне лицето ѝ. — Никой не може да разбива сърцето ми освен теб, совичке.
Тя затаи дъх, но преди да се продължили с тази обещаваща размяна на реплики, Аделис тръгна нагоре. Спря малко под тях да погледне припадналия и наполовина заровен в камънака магьосник, после се наведе да избърше меча си в широкия ръкав на бялата му дреха и го прибра в ножницата. Стигна до Найкис и остави на земята два лъка и колчан със стрели. Изпухтя уморено, седна до тях и обхвана с поглед странното бойно поле.
Пенрик се надигна на лакът.
— Какво стана? Става?…
— Сержантът, двама стрелци и двама от другите избягаха. Двамата ранени — също. Останалите са затрупани. Един-двама може и да се измъкнат без чужда помощ и после да изровят другите. Предполагам, че рано или късно другарите им ще се върнат да им помогнат. Конете скъсаха поводите си и избягаха, подплашени от свлачището, което, предполагам, е било твое дело. Един си е счупил врата при падането. И по-добре. Ако си беше счупил краката, щеше да отвори работа някому. Не на нас обаче. Ние трябва да продължим.
Пенрик свъси вежди.
— А Велка?
Аделис сви рамене.
— Два пъти се опита да ме убие. Три пъти, ако каквото казваш е вярно. Реших да не му давам шанс за четвърти опит.
— О. — Пенрик се отпусна и направи свещения знак. — Съжалявам, че… че не намерих начин да му помогна.
— Е, сега е проблем на своя бог. А ти не се разпростирай извън чергата си, ако обичаш.
— Това всъщност е един много разумен теологически довод.
— Върши работа и в армията.
— А. — Пенрик се поколеба. — Разбра ли как е истинското му име?
— Не попитах. Хич не ме интересуваше, да ти кажа.
— Вижда ми се странно да убиеш човек, без дори да му знаеш името.
— А на мен ми се вижда в реда на нещата. — Аделис разкърши рамене. — Макар че в неговия случай може и да разберем по-нататък. Важното е, че сега, когато отсякохме главата, тялото ще се гърчи в конвулсии. Ще минат няколко дни, докато се изровят и слязат в ниското за помощ. Там ще трябва да отговарят на въпроси и прочие. Освен ако този — той кимна надолу към белеещото се тяло на патоския магьосник — не дойде на себе си по-рано от очакваното. Което сигурно е възможно, предвид че си има демон.
Пенрик, който се беше отпуснал в гостоприемния скут на Найкис, се надигна отново.
— Трябва да помогна на ранените…
— Не, не трябва — каза Найкис и го бутна обратно.
— Права е. А и аз няма да помогна — вметна Дездемона. — В момента имам други приоритети. Ако приятелите им се върнат да ги изровят, никой няма да умре.
— Съгласен съм с демона — каза Аделис, което беше неочаквано в много отношения, не на последно място защото беше познал чии са думите, излезли от устата на Пенрик. — Кълна се, че това нещо има повече здрав разум от теб. Може да си учен и прочие, ама иначе си глупак.
Значеше ли това, че Аделис вече не отхвърля така категорично историята, която Пен им беше разказал? Малка стъпка към доверието, но все пак стъпка. Найкис наведе глава и се усмихна.
— За двеста години всяко създание ще научи много — отстъпи с треперлив глас Пенрик.
Аделис взе единия лък и го опъна за проба.
— Каза, че можеш да изстрелваш горящи стрели, магьоснико. А обикновени можеш ли?