— Обикновено — да. Не и в момента обаче.
Аделис подаде лъка на Найкис.
— Пробвай да опънеш тетивата.
Седнала на земята, тя пое несръчно лъка, изви се, опъна тетивата и се намръщи.
— Трудно е, но за една-две стрели може и да успея. — Протегна се и остави лъка при другия.
— Тогава ще вземем и двата. — Аделис се обърна да погледне нагоре. — Не знам още колко остава по стръмното, но ако минем през теснината преди да се мръкне съвсем, ще можем да си починем там, докато чакаме луната да изгрее.
Найкис прехапа устна. Как се връзваше това с препоръката на Дездемона за пълната почивка, необходима на Пен? Май никак.
Купчината светли дрехи в ниското се размърда и простена.
Този път Пенрик се надигна решително.
— Помогнете ми. Трябва да занесем вода на този, иначе няма да изкара до сутринта. Важно е, повярвайте ми.
— Проблемът с прескачащия демон? — попита Аделис, твърде уморен да се заяжда.
— И това също. Макар че този тип не заслужава да задържи своя.
Найкис помогна на Пен да се изправи. Хързулнаха се няколко метра надолу и клекнаха до затрупания с камъни магьосник.
Пенрик отпуши малкия мях, изля малко вода върху главата на мъжа и я втри в косата му.
— Ще трябва да го охладя по трудния начин. Изглежда ми твърде замаян, за да се отърве сам от хаоса… Хайде, просветен Кайрато. — И плесна магьосника по брадатата буза. — Събуди се. Трябва да пиеш вода. — И наведе меха към устата му.
Кайрато преглътна, задави се, изплю половината и дойде на себе си. Понечи да се надигне, но без успех.
— Спри да се дърпаш — каза Пенрик и сложи твърда ръка на рамото му. — Само ще се сгорещиш още. Нямам много време…
Гласът на Кайрато изтъня от страх.
— Нищо няма да ти кажа!
— Това е добре, защото искам от теб само да слушаш — каза Пенрик.
— Безопасно ли е? — попита разтревожено Найкис. — Ами ако се опита да те убие?
— Нащрек съм, така че няма страшно… Така де. Но ти по-добре се дръпни.
Найкис се отдръпна малко и се огледа за някой по-голям камък, готова да фрасне още веднъж Кайрато по главата при първото внезапно движение. Макар че не онези движения, които тя можеше да види, а другите, невидимите, криеха истинската опасност. За тях трябваше да разчита на Пенрик и Дездемона. Което се оказа… неочаквано лесно.
Кайрато премести поглед от нея към Пенрик.
— Битката свърши — уведоми го Пенрик. — Вие загубихте. Смятай, че си се предал.
Кайрато каза завалено:
— Не, не съм. — Събра кураж и продължи: — Този път ти се размина, но орденът на Копелето ще те намери.
— Което никак няма да е трудно, защото работя за въпросния орден. И за белия бог.
Кайрато успя да се подсмихне самодоволно.
— Кой си ти да говориш за белия бог? Да не би да си го виждал?
— Веднъж, преди десетина години. Единайсет. Такова нещо човек не забравя. — Сви рамене. — Нито демон. Можеш да ми викаш просветен… Инкогнито засега, макар че ако пак се срещнем при по-нормални обстоятелства, обещавам да ти се представя както му е редът.
Кайрато очевидно не вярваше и на една негова дума. Или по-скоро… предпочиташе да не вярва, защото отричането не беше толкова страшно. Много интересно. Найкис ги гледаше занемяла.
— Нямам много време — повтори Пенрик, — но трябва да си поговорим за твоя демон и как се държиш с него. Поведението ти е теологически неправилно… а също грубо и жестоко — последното дойде от другия източник, реши Найкис, — освен това е христоматиен пример за лошо управление, честно. Демонът ти е подарък от бога и от храма, безценна възможност за взаимен растеж, а не зверче, което да потискаш и заробиш. За него ти си образец и ментор, единственият родител, което стихийно създание като демона може да има. Като стопанин на храмов демон ти си длъжен да го предадеш нататък в края на живота си по-добър, отколкото си го получил, а не съсипан от собствения ти егоизъм и пренебрежение, нито, както стана преди малко, от страх, лоша преценка и паника. — Пенрик махна с ръка. — Макар да признавам, че са те подвели.
Уплашеният поглед на Кайрато бавно преливаше в пълно недоумение. „О, това е добре — помисли си Найкис. — Значи не съм само аз.“ Явно и обучените в храма намираха Пенрик за загадка.
— Не знам как ще оправиш нещата със своя демон и дали въобще ще успееш — продължи той, — но може да опиташ с разкаяние, молитва и медитация, като за начало. Прошката едва ли ще му е по силите, докато не стане по твоите сили, а за опрощение ще трябва да се обърнеш към по-висша инстанция. Предлагам ти обаче, като един вид първа стъпка, която ще е полезна и за по-нататъшните ви отношения, да му дадеш хубаво име. — Пенрик поизправи гръб и се усмихна бодро на заровения свещен. В отговор Кайрато направи пореден опит да се измъкне от каменния си затвор, отново без успех. Не, не да се измъкне от затвора, а да се отдалечи от Пенрик.