— Ти си луд — изграчи брадатият свещен.
— Брат ми казва, че е луд за връзване по три — вметна дружески Найкис от мястото си. — Но също е просветен свещен, от най-умните, и има много мъдър демон. По-добре се вслушай в думите му.
Кайрато изграчи:
— Демонът е взел връх! — После се вгледа в Пенрик и очите му се кръстосаха. — Не… но е чудовищно плътен. Реших, че е взел надмощие. — Гласът му изтъня отново: — Защо не е взел връх?
— Точно това се опитвам да ти обясня — каза търпеливо Пенрик. — Така, а сега за името. Сещаш ли се за някое, което ти харесва? — Погледна обнадеждено магьосника, който започваше да хъхри. Пенрик свъси вежди и го накара да изпие още глътка вода.
После изражението му се вглъби.
— Дез, някакви идеи как да кръстим този млад демон? — Пауза. — Това е нелепо. — Още една пауза. — А това е неприлично. — И още една. — Не, няма да го кръстим на мен. — Въздъхна и се обърна към Найкис. — Мадам Катаи? Кажи някое хубаво седонийско име.
„Найкис, когато ти го произнасяш.“
— Ресийн? Куна? Саранде?
— Дез — каза Пенрик, — демонът на просветен Кайрато има ли предпочитания? Не? — Изгледа намръщено Кайрато. — Сериозно, от колко време си заедно с това бедно създание? От вчера? Та то дори име не може да си избере!
После се замисли, но не задълго, и изправи отново гръб.
— Добре. — Направи свещения знак и посегна да сложи ръка върху челото на другия магьосник. Успя на втория път, защото онзи се дърпаше. — В името на белия бог те благославям и те кръщавам Куна. Доста импровизирано като за кръщене — добави той към Найкис, — но двете с Дез сте пълнолетни и ставате за свидетели, така че трябва да свърши работа.
Понеже Кайрато вече не се дърпаше, нито правеше друго, освен да лежи, замаян от топлинния удар и не по-малко от голямата доза Пенрик, Найкис остави магьосниците да си говорят, тоест единият да чете конско, а другият да слуша сащисано, и тръгна нагоре по склона. Аделис тъкмо беше приключил с багажа им.
— Той млъква ли някога изобщо? — мрачно, но не твърде, попита Аделис.
— Мисля, че когато е уморен, говори повече. Но пък тогава е склонен да бръщолеви несвързано. — Събра няколко здрави стрели, паднали наоколо, и ги прибра при другите в колчана.
Пенрик най-после приключи с лекцията си, направи свещения знак над затрупания наполовина магьосник, потупа два пъти с палец устните си и се изкатери… е, допълзя при тях и се просна по гръб на земята, задъхан. Аделис се загледа в гърдите му, които се повдигаха и спадаха твърде бързо, и поклати глава.
— Мда. Виждам къде е проблемът.
— Да го прихванем от двете страни? — предложи Найкис.
— Не, по-добре ти вземи храната, водата, лъковете и… да, меча ми.
— А чантата му?
— Както прецениш. Аз ще нося твоя рус глупак. Нека това е закъснелият ти подарък за Деня на Копелето, сестричке.
— А, да, последния път пропусна подаръка, нали?
— По онова време бях зает с война, което твоят бог без съмнение ще разбере. Насмалко да посветя битката на Него.
Пенрик се опита да спори, но загуби с три срещу един гласа и накрая склони Аделис да го носи на гръб. Коленете на Аделис се подгънаха малко в първия момент и той изсумтя:
— По-тежък е, отколкото изглежда!
— Сигурен съм, че ще мога и… — започна Пенрик, на което Найкис и Аделис отвърнаха в хор:
— Млъкни, Пенрик.
Найкис си помисли, че ако можеше, Дездемона би казала същото.
Сенките в дефилето тъмнееха виолетови. Неравният терен би бил труден за катерене дори без багаж. Найкис и Аделис мълчаха задъхано, за разлика от Пен, който дрънкаше нещо на лесовнишки — млъкна чак когато Аделис заплаши, че ще го метне обратно по нанадолнището. Магьосникът отпусна глава на рамото му и настана тишина, пропита с шумовете на настъпващата нощ — насекоми, един гласовит славей, хрущенето на камънак под краката им, тихото пърхане на някой и друг прилеп. Към края на лъкатушното дефиле една сова прелетя на десетина стъпки над главите им, разперила криле в тишината, и Найкис зърна бялата усмивка, с която Пенрик я изпрати.
Хрумна ѝ един въпрос. За щастие имаше кой да ѝ отговори.
— Дездемона — каза тя, — ако Пенрик беше загинал… — каква ужасна мисъл — и ти беше принудена да скочиш, къде щеше да отидеш? Ако е вярно, че демоните винаги избират най-силния човек, значи щеше да избереш Аделис, нали?