Аделис се спъна, после спря да нагласи по-удобно Пен и продължи напред. Беше твърде тъмно Найкис да види изражението му, но лесно можеше да си го представи — физиономия на най-дълбок смут.
— Не, дете — отвърна Дездемона. — Щях да избера теб.
При тези думи Аделис спря рязко. Найкис направи същото.
— Мен! Защо?
— С Пенрик сме заедно вече от единайсет години и личността му е оставила дълбок отпечатък. Не бихме могли да изберем друг.
Пенрик издиша шумно и сапфирените му очи се разшириха, но като никога не каза нищо.
След още миг продължиха нагоре.
Не се чуваха звуци на потеря.
Според мнозина всяка молитва към Копелето беше покана за беля, но ако питаха Найкис, една благодарствена молитва за даровете му би била съвсем на място в момента. Излезли бяха на по-равна пътечка и тя намери сили да затананика стар хвалебствен химн.
— Може ли по-високо? — помоли я Пенрик от гърба на Аделис. — Не съм го чувал на седонийски.
Тя погледна нагоре и установи, че нанагорнището е свършило. Теренът пред тях се спускаше в кадифен мрак. На стотина мили по-нататък се издигаше отново като черно одеяло, метнато на хоризонта в обещание за Орбас.
— Стига толкова — изпухтя Аделис и положи товара си на земята. Намериха си удобни за сядане камъни под звездното небе. Найкис им даде меха да пийнат вода.
После поизправи гръб и запя древните думи, за които я беше помолил магьосникът. Аделис се включи с басовия си глас. Не го беше правил от години, от детството им, когато пееха в храмовия хор, преди… преди всичко. Пенрик пригласяше доволно, а после, по настоятелна молба на Найкис, изпя химн на родния си лесовнишки, със задъхан, но иначе изненадващо кадифен баритон.
Думите му галеха слуха ѝ странно и сладко и така, обменяйки мистерии, те посрещнаха луната с песен.
$orig_series=Penric and Desdemona (from World of the Five Gods (Chalion))
$series=Пенрик и Дездемона (от Светът на петимата богове (Шалион))
$sernr=4
$orig_title=Penric’s Mission
$year=2016
$type=новела
Последният танц на Мира
1.
Найкис се тревожеше за магьосника.
Стигнали бяха до този малък планински чифлик преди два дни, представяйки опърпаното си трио като мъж със съпругата си и техния приятел, който си е изкълчил глезена по каменистите пътечки в мрака. Подозираше, че парите им са били по-убедителни от измислената история. Малката на пръв поглед сума им беше осигурила приличен подслон — фермерът и жена му им отстъпиха спалнята си и се качиха на тавана, а дечурлигата им се пренесоха в обора. Това гостоприемство, мислеше си с тревога Найкис, можеше да донесе на домакините им и много по-големи неприятности от твърдата постеля, ако имперската потеря потропаше на прага им. Бутна със задник вратата на спалнята и внесе подноса.
Просветен Пенрик лежеше послушно в леглото, както му бе наредено, но не спеше. Надигна се на лакът, примигна насреща ѝ със сините си очи и я дари с една от странните си сладки усмивки. Сякаш не беше бил на прага на смъртта преди три нощи, когато едва не бе загинал, защитавайки нея и брат ѝ.
— А. Станало е време за ядене? Пак ли?
— Трябва да ядеш. Ако не ти, то Дездемона, определено. — Пенрик може и да беше от онези ужасни дългучи, които ядяха като коне и нищо не им се лепеше, но неговият демон на хаоса, който пребиваваше в тялото му като втора личност — една много сложна втора личност, — разчиташе изцяло на него за прехраната си. Така поне предполагаше Найкис. — Трябва ли да ядеш за двама?
— Мм, има нещо такова. Чакай, нека стана…
— Лягай! — наредиха едновременно Найкис и Дездемона. Понеже Дез говореше през устата на Пенрик, ефектът беше единствен по рода си, но Найкис започваше да свиква. — Слушай демоничния си лекар, ако обичаш — каза Найкис, а Дез добави: — Да, слушай и сладката си медицинска сестра. Знае тя как се гледа болен.
— Вие кога се съюзихте? — измърмори Пенрик. Найкис остави таблата на умивалника, дръпна го към леглото, разбухна възглавниците на Пен и му помогна да се надигне. — Стига, не е нужно да ме храниш с лъжица — възрази той.
— Не е супа, така че не бих могла, дори да исках. — Найкис седна до него, размаза козе сирене върху кръглите филийки селски хляб, добави счукан чесън, сгъна филийките и ги остави на таблата пред него. Каната с разредено вино държеше в ръка. Пенрик се опита да ѝ вземе каната, но ръката му се разтрепери от тежестта и той побърза да я прихване с другата. Хвърли смутен поглед на Найкис изпод неприлично дългите си мигли.
Не за пръв път Найкис се запита какво точно означаваше, че другият магьосник, онзи, когото Пен беше надвил в странната битка по здрачаване, се е опитал да разкъса сърцето му, и колко ли магически усилия полага Дездемона оттогава, за да поддържа работата на този жизненоважен орган. Баща им, нейният и на Аделис, беше оцелял в няколко кървави военни кампании и накрая беше умрял от внезапен сърдечен пристъп. Този последен, фатален удар не беше оставил следа по тялото му. Болните сърца я плашеха.