Найкис успешно накара пациента си да изяде храната до последната трошичка. Нищожно усилие, от което Пен се задъха, факт, който противоречеше на хрипливите му уверения, че вече е по-добре. Найкис провери превръзката на десния му глезен, която имаше за цел да му напомня кой крак уж си е изкълчил, и я затегна малко.
Русата му коса, прибрана на тила, се беше разчорлила ужасно.
— Имам гребен — каза Найкис и бръкна в джоба на престилката, която беше взела назаем от стопанката на дома. — Дай да те среша. Косата ти е цялата на възли. — От седмици си търсеше извинение да докосне тази удивителна коса, още откакто Пенрик се беше появил като вълшебен дух пазител в градината на вилата ѝ с предложение да излекува несправедливо ослепения ѝ брат.
Той понечи да възрази с негодувание, но спря, смъмрен било от здравия си разум, било от демона си. Преглътна каквито там мъжествени декларации за самостоятелност напираха на езика му и ги замени с обнадеждена усмивка.
— Би било чудесно.
Тя го накара да седне на ръба на леглото и коленичи зад него. Опънатата на рамката въжена мрежа, която поддържаше дюшека, потъна под тежестта му и тесният му ханш се озова кажи-речи между коленете ѝ. Найкис започна от края на дългата опашка. Разресваше възлите, както се разчесва фина вълна. Докато бяха в патоската ѝ вила, Пенрик поддържаше хигиената си с ентусиазма на котка, както се полага на един лекар, но вече от седмица бяха на път и това се отразяваше на всички. Би ли се съгласил Найкис да му измие косата? Сигурно, ако се съдеше по тихите доволни звуци, почти като котешко мъркане, които раненият магьосник започна да издава, когато гребенът стигна до тила му и по-нагоре, спускайки се в бавни, равномерни разресвания.
С помощта на гребена и доволните си пръсти Найкис понечи да раздели меката коса на три кичура за плитка и установи, че не е останало достатъчно място за тази задача между неговия костелив гръб и нейния… нейната некостелива предница. Изкашля се смутено и се дръпна мъничко назад, а той сякаш се разбуди внезапно, трепна и изправи гръб, досущ благочестив храмов свещен. Макар и свещен, дал клетва пред Копелето, петия бог, чийто емблематичен бял цвят често биваше многозначително зацапан в истинския живот. Понякога Найкис се питаше дали това не е представата на белия бог за теологически хумор. Перачките определено трябваше да са в предните редици на паството му, защото му служеха на колене по-често от свещените. Просветен Пенрик също се изкашля и Найкис зърна покрай ухото му леката червенина, плъзнала по иначе млечната му кожа.
Сплете плитката и я върза с бяла ивица плат, която беше отрязала от своя рокля, една от малкото дрехи, които бе успяла да грабне, преди да избягат от войниците в Патос. Враг, който все още ги гонеше. Споменът съсипа приятното усещане. И толкова по-добре, защото едва бе успяла да се дръпне от леглото и да бутне Пен обратно в него, когато тежките стъпки на брат ѝ изскърцаха по дъските в коридорчето.
— А, тук си.
Аделис вече наистина приличаше на себе си, поне от устата надолу. Висок, строен, атлетичен. Трийсетте години изобщо не тежаха връз плещите на младия генерал Арисайдия. Младият бивш генерал Арисайдия. Едва когато свали широкополата си селска шапка се видяха ужасните белези от изгаряне по горната половина на лицето му. Незаздравяла шарка от червени и розови отоци ограждаше като отровно цвете очите му, макар Пенрик да се кълнеше, че с времето белезите ще избледнеят. Тъмнокафявите му преди ириси бяха възкръснали в друг цвят след изгарянето с киселина — кехлибареночервен. Но благодарение на Пенрик и неговото магическо лечение Аделис виждаше отново — факт, който според Найкис беше нещо повече от магия, беше чудо.
Аделис прокара пръсти през черната си коса, доскоро подстригана късо по войнишки, а сега попораснала, и попита, загледан в някаква неопределена точка между сестра си и мъжа в леглото.
— Как е той?
— Добре — отговори Пенрик.
— Не го слушай. Не е толкова добре — поправи го Найкис. — Дездемона казва, че не трябва да се уморява изобщо, да не вдига тежко и прочие, за да не напряга излишно сърцето си, преди да е оздравяло.