— Хм — каза Аделис. Насочи погледа си към Пенрик. — Утре дали ще можеш да яздиш? Бавно?
— Не и онова бедно магаре в двора. Краката ми ще се влачат — каза Пенрик.
Аделис вдигна рамене неохотно.
— Има едно съседче с муле. До Орбас не може да ни заведе, но обеща да стигнем до чифлика на негов братовчед в долината. Така ще се отдалечим от прохода. Знаят, че сме минали оттам, и не е безопасно да стоим дълго във фермата.
Пенрик кимна, Найкис се намръщи.
— Добре ще е да сменим мястото — каза Пен. — Дез вече изби всички дребни вредители в околността. Ще ни трябват нови, за да се отърве от хаоса.
Доколкото Найкис разбираше процеса, демонът натрупваше хаос като страничен резултат от лечебните процедури и трябваше да го излее някъде в света. Най-безопасният начин, според Пенрик, било избиването на теологически разрешени вредители. Другите начини не били толкова ефикасни. Или разрешени. Найкис се замисли над опасната разлика между „неразрешени“ и „невъзможни“. Знаеше ли Пенрик къде минава истинската граница? Дано да знаеше.
— Добре, значи ще тръгнем призори — каза Аделис.
Е, не тръгнаха призори, а съвсем по светло — натовариха задъхания Пенрик и малкото си вещи на високото и кротко муле. Мечът, лъкът и стрелите на Аделис, всичките крадени, щяха да пътуват увити в плат, дискретност, която не му се нравеше особено. Найкис беше доволна обаче. Сигурна беше, че брат ѝ би предпочел да се бие до смърт, отколкото да го заловят отново, но ѝ се струваше безсмислено да пращат преждевременно душите на непознати войници при съответните им богове, щом това нямаше да промени крайния резултат. Сладкодумният език на Пенрик като нищо можеше да се окаже по-добра защита от дясната ръка на Аделис. Или магията му, в този ред на мисли, макар Дездемона да се беше умълчала. Явно беше заета с проточилото се лечение, поне ако се съдеше по мухите, жужащи над животинските изпражнения по пътя — падаха мъртви по петите им. Найкис се надяваше мулетарчето да не забележи.
Момчето водеше мулето и заради него трябваше да си мерят приказките по дългия път, който, ако не друго, рядко поемаше по нанагорнище. По някое време пътеката се разшири покрай руслото на лъкатушен поток. Още не беше станало време за обедна почивка, а Найкис вече се чувстваше мръсна и потна под жежкото слънце, стъпалата ѝ се бяха подбили и я боляха. Най-после мулетарчето ги заведе на малка полянка под сянката на стари дъбове, явно любимо място за спирка. По очевидни причини, помисли си Найкис. Оттук се откриваше гледка отвисоко към просторната долина, която превръщаше тази провинция в безценна и упорито отбранявана житница за Седонийската империя.
Мулетарчето отведе животното настрани и го върза да пасе. Аделис застана до ръба на урвата в края на полянката, бутна шапката си назад и се взря с присвити очи. Найкис и Пенрик отидоха при него.
— Всичко се вижда като на длан — подхвърли Пенрик, проследил погледа му. — Какво гледаме?
Аделис посочи с брадичка.
— Укрепеното градче на онази височина над реката е Соси. Не е столицата на провинцията, тя е надолу при устието и има пристанище. Но в Соси има гарнизон, който охранява края на долината. — Посочи четвъртитото петно в далечината, което приличаше на казарми. — Имперска войска, не на провинцията. Част от Четиринайсета пехота.
— Май ще е по-добре да не им се изпречваме пред погледа — каза Пенрик. — Дали някой от тях ще те познае?
Аделис докосна предпазливо нараненото си лице.
— И аз се чудя.
— Ако описанията ни са разпратени, лесно ще ни познаят — изтъкна умърлушено Найкис. Дори да не пътуваха заедно, белезите на Аделис, а и Пенрик със своя ръст и чуждоземен вид, щяха да изпъкват навсякъде. Само Найкис би могла да мине незабелязана.
— Така е, но пък в Соси има голям храм — каза Аделис. Каменният силует на сградата се виждаше на един хълм зад градските стени. — Дали не би могъл да, хм, поосвежиш кесията си там? — И стрелна Пенрик с кос поглед.
Физиономията на Пенрик приличаше повече на гримаса, отколкото на усмивка.
— Ще ми се кражбата от кутии за приношение да не се превръща в навик. Макар че пак е по-добре, отколкото да крадеш директно от хората. Вече са дали тези пари, значи няма да им липсват. — Замисли се, но дали размислите му бяха в посока за или против предложението, Найкис можеше само да гадае. — Затруднява местните храмове обаче. Няма да повярвате какви разходи имат.
— Да, но пак ще можем да наемем коне или дори карета — не се сдържа да отбележи Найкис. Говореха подбитите ѝ крака, без съмнение, но каретата щеше да облекчи и недоизлекувания магьосник.