— И накъде ще тръгнем? — попита Пенрик.
— Имаме само две възможности — каза Аделис. — Е, три. Може да се спуснем по долината към крайбрежния път или дори до пристанище, където да се качим на някое корабче и да продължим на юг.
— Точно това предложих и аз в предната долина — изтъкна суховато Пенрик. — Щяхме да си спестим едно-друго.
Аделис продължи, явно решен да не му обръща внимание:
— И крайбрежният път, и пристанището ще са добре охранявани. Освен това описанието ни ще бъде разпратено най-напред до пристанищата и пограничните постове, това ви го гарантирам. Другата възможност е да намерим път през планината към Орбас.
Пенрик погледна към далечните върхове и ги гледа дълго, преди да каже:
— Освен ако не се дегизираме.
— Аз повече не обличам дрехите на Найкис — отсече навъсено Аделис.
Пенрик се ухили предизвикателно.
— Така е, онова с вдовицата не ти се получи добре.
— Аз съм офицер, не съм актьор — сопна се Аделис, но после стисна зъби. Явно си беше спомнил, че сега не е нито едно от двете.
— Така или иначе — побърза да ги успокои Найкис, — пътищата ни вървят заедно до Вилнок в Орбас. Пенрик може да хване кораб за Адрия оттам. — „Или не…“
— Или всички можем да се качим на въпросния кораб — подхвърли Пенрик. За пореден път.
— С Найкис отиваме в Орбас — каза Аделис. — Ти върви където щеш.
Пенрик плъзна поглед по суровото му лице и въздъхна.
А щом нито един от двамата — единият упорит като магаре, другият хлъзгав като риба — не искаше или не можеше да промени решението си, какво вещаеше това за Найкис? „Нищо добро.“
Хапнаха и продължиха по черния път надолу. Не след дълго Пенрик, явно забравил за изкълчения си крак, предложи на Найкис да се разменят — тя да яхне мулето, а той да върви пешком. Заради мулетарчето Найкис го попита как е нараненият му глезен, без да споменава на глас истинския му здравословен проблем, при което Пенрик сведе поглед и се умърлуши, преглътнал кавалерския си напън. И точно тогава мулетарчето рече, че можели и двамата да се качат на мулето. Набързо качиха Найкис зад Пенрик. Нито мулето, нито Аделис останаха особено доволни от тази промяна, но се въздържаха от коментар. Найкис плъзна ръце около кръста на Пенрик, за да не падне, а той се облегна леко назад по някакви свои си причини. Уморена от топлия следобед, Найкис облегна глава на рамото му и скоро се унесе в дрямка, забравила за кратко тревожните си мисли.
Рано вечерта стигнаха до следващия чифлик и се спазариха за подслон срещу кажи-речи последните си монети. Олекналата им кесия и многобройната челяд на фермера превърнаха таванското помещение над обора в единствената спалня, където можеха да се настанят. Аделис и Пенрик взеха да се тюхкат, но Найкис беше твърде уморена да намира кусури, пък и по принцип не беше някоя придирчива кокона. Тук земята беше плодородна и богатата реколта от пшеница гарантираше щедра популация на мишки и плъхове в складовете за зърно. Дездемона остана много доволна. Пенрик, размахал кривака си, на който уж трябваше да се подпира заради изкълчения глезен, изчезна на лов в мрака като прегладняла котка.
Аделис закачи фенера на един пирон далече от сеното и многозначително разстла одеялата им така, че неговото да е по средата. Найкис се подсмихна и каза:
— Не съм слагала цветя на олтара на Пролетната дама… — която, покрай другите си прерогативи, беше и богиня на девството, — вече повече от десет години.
— Не ти личи, да ти кажа. Цял следобед се натискаше на магьосника като влюбено момиченце.
— В интерес на истината, нямаш право да казваш на трийсетгодишната си овдовяла сестра с кого да се гушка. — В случай че изобщо ѝ се прииска да гушка някого, което не се беше случвало от много дълго и много сиво време.
Аделис се изтегна с пъшкане на сеното, умърлушен. Като цяло, реши Найкис, май предпочиташе брат си в нацупения му вариант, защото лесно би могла да му отвърне със същото.
— Само помисли — каза той. — Отлично знам, че този тип направи чудеса за нас и съм му благодарен за това. Но той е адрийски шпионин, богове пет. Изпратен тук да ме вербува, само дето планът му се дъни на всяка крачка. И продължава да ми досажда, макар да знае, че съм решил да приема предложението на дук Джарго от Орбас. Да предположим, че стигнем до Вилнок живи и здрави. Тогава Пенрик няма да има друг избор, освен да потегли към дома с празни ръце. Просто недей да… просто не се увличай, за това те моля. Нали не искаш и ти да свършиш с празни ръце, ако не броим някое синеоко хлапе, което да ти напомня за него?