Писарят Клий довърши страницата, прибра нещата си на един рафт и излезе, като кимна намусено на Пен — не беше точно приятелски жест, но поне беше знак, че е забелязал присъствието му. Пен отвърна с усмивка и кимване, както и с чувството, че е подписал примирие след битка, в която е участвал, без да знае. Библиотекарката не си тръгна, докато дневната светлина не намаля съвсем и Пен не пое към столовата за вечеря. Чак тогава го последва и като излязоха, заключи грижливо вратата.
Вечеряха в едно варосано мазе с дълга маса. Храната беше обикновена, но изобилна. Оказа се, че не всички дякони и посветени, които работят в къщата, се хранят тук — някои живееха в квартири наблизо, други бяха семейни. Тигни не дойде, но Клий вече бе слязъл в столовата и помаха почти дружелюбно на Пен да седне на пейката до него. Представи го на сътрапезниците си като „гост“, без да навлиза в подробности. Пен, уморен и гладен, предпочиташе да слуша, отколкото да говори, а Клий умело избягваше всички въпроси, които касаеха истинската причина Пен да се появи в Мартенмост. Повечето посветени бяха младоци, които си разменяха клюки, обсъждаха работата си — предимно административна, — хранеха се бързо и един по един се изнизаха от столовата.
Дойде ред да се нахрани и прислугата и Пен се размина с Ганс на вратата. Ганс изглеждаше доволен, че няколко дни ще се размотава без работа и ще яде на корем, но въпреки това попита:
— Кога ще потеглим към къщи, лорд Пенрик?
— Още не знам — призна Пен. — Явно зависи от просветен Тигни, а той иска първо да прегледа вещите на просветена Рухия. — Колко трудоемка можеше да е тази задача? Все пак нещата на магьосницата, предимно дрехи, се бяха събрали в дисагите. „Добре де… ако не броим най-ценната ѝ вещ, демона.“ — Предполагам, че той е изпълнител на завещанието ѝ или нещо такова.
Ганс изсумтя недоволно, а Пен тръгна с Клий по стълбището. Оказа се, че дели стая именно с него. Не личеше писарят да е особено ядосан, че са му натресли съквартирант, поне не колкото очакваше Пен. Клий обясни, че в къщата всички си лягат рано и стават по първи зори, така че Пен също се приготви за лягане. И наистина, денят му се беше сторил страшно дълъг, сигурно заради множеството промени. Клий не побърза да духне свещта, а вместо това заразпитва Пен за семейството му, не толкова в частност, колкото за житието-битието им на провинциални лордове. Пен започваше да си дава сметка, че погледнато отстрани, семейното владение на малката планинска долина изглежда доста незначително.
— А ти оттук ли си? От града? — попита на свой ред Пен. Писарят изглеждаше достатъчно надут, за да е обикновен гражданин.
— Вече да — отвърна Клий. — Не съм роден тук, а в замък Мартенден, на десетина мили нагоре покрай езерото. Брат ми е тамошният барон.
— А, като Ролш — каза Пен, доволен, че е открил нещо общо помежду им. — Значи ти си лорд посветен Клий, така ли?
Клий направи гримаса.
— Той не ми е роден брат.
— Аа — каза Пен и след кратко неловко мълчание добави: — Аз също имам един не точно чичо, който има ферма близо до Зелен геран. Харесвам го. Жена му е много мила с мен. — Надяваше се подтекстът да е станал ясен, а именно — че такива неща се случват и не са проблем.
Клий изсумтя.
— Замък Мартенден не е някакъв си укрепен чифлик. Родът Мартенден са едри земевладелци по тези места от столетия.
Пен не би нарекъл Джуралд „укрепен чифлик“. Или, ако ще го наричат така, поне да прибавят отпред едно „много голям“.
— Брат ми е в постоянен конфликт с града, чиято управа ламти за земите, рентите и правата му — продължи Клий. — Градските първенци са го ударили през просото. Вече изкупиха именията на десетина дребни земевладелци заради дългове. Ако питаш мен, търговските гилдии са се сдушили и предлагат заеми на хората с единствената цел после да изкупят владенията им за петаци.
Пен си спомни руините, които беше видял по пътя насам, и реши, че разрастването на града вероятно се дължи не толкова на силови наказателни мерки, колкото на търговска хитрост. От друга страна, първо трябва да станеш богат и чак тогава да си купиш наемници. Мартенмост беше свободен кралски град и не дължеше подчинение никому, освен на Свещения крал на Лесовете. Явно градската управа поддържаше крехко равновесие между задълженията си към своя далечен суверен и отношенията си със съседните градове, които на свой ред имаха сложни отношения с този и онзи. Беше останал с впечатлението, че Мартенмост е много повече свободен, отколкото кралски. Сети се за шеговитата молитва, която един от дяконите беше казал на вечеря: „Петимата богове да пазят Свещения крал… далече от нас!“.