Найкис не беше съвсем сигурна, че би възразила срещу такъв вариант, но все пак изсумтя:
— Шест години бях женена за Каймис и от него дори това не ми остана. И не поради липса на опити, повярвай ми. Не мисля, че това е най-непосредствената опасност. — Макар че честите и продължителни отсъствия на съпруга ѝ не бяха помогнали. — Пък и просветен Пенрик едва ли е в състояние да съблазни когото и да било в момента.
Аделис се ухили доволно.
— Така е. Не бихме искали бедният човечец да получи апоплектичен удар между краката ти.
— Аделис! — Възпираща представа, наистина.
— Истина е, не си измислям! Чувал съм. Макар че обикновено се случва на по-възрастни мъже.
Тя го замери със стиска сено. Той ѝ отвърна. Преди да са се превърнали отново в петгодишни хлапета, Найкис чу вратата долу да изскърцва. Обектът на разговора им се връщаше. Тя преглътна напиращия на езика ѝ цинизъм, но успя да добави:
— Във всеки случай, добре ще е Пенрик да остане с теб, поне докато не получиш служба при дук Джарго. Ще си в много по-добра позиция да преговаряш, ако Джарго знае или поне си мисли, че има и друго предложение. Така няма да си молител, а… а…
— Търговец? — сухо каза той. — Едновременно продавач и кон?
— Само помисли — замери го тя със собствените му думи и той вдигна ръка в знак, че се предава.
Останаха в чифлика два дни. Аделис стоеше в сеновала над обора, скучаеше и губеше търпение. Пенрик слизаше да се отърве от натрупания хаос само след като стопаните си легнеха, но пък явно се справяше добре с тази си задача. Добрата новина беше, че изглеждаше все по-силен, лошата — че покрай усилията на Дездемона оборът и околността му се развоняха на мърша.
Седнал със свити крака на одеялото си в топлия следобед, Пенрик подсмръкна и сбърчи нос, когато ветрецът довя миризмата към тях.
— Ха. Обикновено не оставям такава очевидна следа за делата си. Боя се, че хората ще забележат.
— И ще са благодарни — каза Найкис. Е, по-добре щеше да е хората да не разберат, че Пенрик е магьосник, защото преследвачите им със сигурност търсеха такъв.
— Не бъди толкова сигурна. Веднъж, още бях студент, отървах един тип от бълхите му, без да го питам. Той едва не откачи. Явно ги е смятал за нещо като домашни любимци. Убеден беше, че внезапната им липса вещае някаква страшна болест, така както плъховете напускат потъващ кораб. Мястото не беше подходящо да обяснявам какъв съм, затова се измъкнах на пръсти.
— И защо не беше подходящо? — попита Найкис.
— Играехме хазарт. Не мамех, но трудно щях да го докажа.
— Най-вероятно са щели да те спукат от бой — изсумтя Аделис.
Найкис кривна глава. Опитваше се да си представи младия Пенрик, притиснат в ъгъла.
— Щеше ли да им го позволиш? Да те набият?
Той вдигна рамене.
— На карта беше заложена само играта, нищо и никакво развлечение за една вечер. Нямаше нужда да се правя на герой. Затова се изнизах на пръсти. Същото ще се наложи да направим и ние, между другото, при това скоро.
Този път оставиха на Найкис да го уреди. Тя поразпита жените в чифлика и разбра, че един съсед щял да кара зърно към Соси. Призори на следващия ден тримата се натовариха на каруцата срещу последните си монети и обещанието Аделис да даде едно рамо, ако колелетата затънат. Пътуваха цял ден с бавното темпо на волския впряг, но все пак минаха през градските порти преди мръкване. Лесно убедиха стражарите при портата, че са селски работници. Слязоха от каруцата близо до храма и махнаха за довиждане на коларя.
Пенрик беше обещал да ги вкара в храма и да нощуват в атриума му. Найкис чакаше с нетърпение сигурността на това убежище, ако не и постелята, която то щеше да им предложи. Удобствата ставаха все по-незадоволителни с всяка следваща спирка на проточилото се бягство; силите им, физически и психически, бързо отпадаха. А Орбас, вече толкова близо, все още им убягваше по най-вбесяващия начин.
2.
Когато Пенрик тръгна по тесните улички към храмовия площад, повел своето двучленно стадо, вече се смрачаваше. Не че Арисайдия и сестра му приличаха на кротки агнета.
На площада имаше малък фонтан и няколко каменни скамейки, подарък от благочестив доброжелател, както показваха надписите, гравирани върху тях с изящните букви на старата седонийска азбука. Пенрик избра една пейка в дъното, под клоните на голямо дърво, и ги прикани да седнат, за да изчакат да се стъмни.
Найкис извади последния хляб от чифлика и го раздели между тримата. Аделис повдигна леко периферията на шапката си и огледа критично площада, без да спира да дъвче.