„Благодаря ти“ — измърмори Дездемона.
„Мда.“ Седония беше красива страна, помисли си Пен, но упорито се опитваше да го убие. На някакъв етап Дез можеше да се окаже безсилна пред поредното предизвикателство и тогава те… не, тя щеше да загази сериозно. Колкото до неговите проблеми, те най-вероятно щяха да са останали в миналото.
Но към настоящия момент си бяха съвсем реални. Пен поведе спътниците си към лъкатушните улички. На повечето места паветата бяха сухи, но на други бяха влажни и хлъзгави. Той държеше Найкис за ръка, а тя — Аделис, така че Пен да ги превежда покрай най-опасните препятствия. Къщите бяха в характерния седонийски стил с високи слепи стени около вътрешни дворове, а малкото прозорци и балкончета по фасадите бяха на горните етажи. Колкото и да се оглеждаше, Пен не видя нито стълби, нито дори асми, по които да се изкатери човек.
„И без това не си достатъчно силен да се катериш — измърмори неодобрително Дез. — Току-виж пак ти прилошало. И без да тичаш, моля.“
„Вече съм по-добре. Гърдите не ме болят. Свършила си страхотна работа.“
„Ласкателството няма да ти помогне“ — отвърна тя не съвсем откровено, но поне се поуспокои.
Оранжево сияние се лееше иззад следващия ъгъл. Пенрик надникна предпазливо. Светлината идваше от два източника — обикновен фенер със свещ, закачен на скоба над една врата, и доста по-ярка маслена лампа в ръката на един от двамата войници, които стояха пред вратата. Младши офицери, прецени Пен по униформата и поведението им, капитани или лейтенанти. Аделис би разпознал чина им от половин поглед. Вторият войник взе да хлопа нетърпеливо по вратата.
— Ей! Отвори, Зире! Не дръж най-добрите си клиенти на улицата!
Последва още тропане. Накрая вратата се открехна със скърцане и някаква жена подаде глава през прага.
— Затворено е, господа. Елате утре вечер.
— О, все пак ще ни пуснеш да влезем, нали? — настоя офицерът. Явно беше подпийнал.
— Затворено е, защото перем. Освен ако не искате да търкате спално бельо, изчезвайте.
— Толкоз много гореща пара не е за изпускане — рече пияният офицер и понечи да награби жената и да я целуне. Тя му избяга без усилие и без видимо да се засегне.
— Да, може да си натопиш главата в мръсната вода и да я държиш там, пък дано станеш малко по-умен — отвърна жената. — Или по-чист. Което се случи първо. — Другарят му избухна в гръмогласен смях. — Та, както казах, освен ако не сте перачките — тя подаде глава и огледа улицата, — тази вечер вратата ми е затворена за вас.
Офицерите се примолиха още малко без успех, след което най-после си тръгнаха. Гласовете им долетяха отново откъм следващия ъгъл — цинична шега и остър отговор. Жена на средна възраст, повела две по-млади, които мъкнеха големи торби, отблъсна на бърза ръка пиянските задевки на офицерчетата и продължи към къщата с фенера, под чиято светлина стопанката бе спряла да ги изчака.
— А, добре. — Жената на входа им махна да побързат. — Най-после.
Перачката вдигна ръка да спре придружителките си.
— Да, тук сме, в този безбожен час. Но ще ти кажа направо, Зире, че или ще ни платиш двойно, или изобщо няма да влезем. Пък нека твоите момичета сами си попарват оплесканите чаршафи. — И потръпна театрално.
Зире въздъхна.
— Да, да, колкото кажеш. Няма как да си въртим занаята, докато не решим проблема с тази изпратена от Копелето напаст. — Потупа с палец устните си в бърза извинителна молитва, сякаш имаше вероятност богът да е чул думите ѝ и да се е засегнал от пренебрежението ѝ към двусмислените му дарове.
Пенрик, схванал ситуацията, се ухили. „Слава на Копелето, наистина!“ Прошепна на Найкис и Аделис:
— Изчакайте тук. Може би има начин да ни осигуря подслон за тази нощ.
После вирна брадичка и свърна зад ъгъла, без да обръща внимание на прошепнатите им възражения: „Какво?“ от Найкис и „Не можем да вкараме Найкис там!“ от Аделис.
— Мадам Зире? — подвикна той с най-сладкия си глас, докато тя затваряше вратата след намусените перачки.
— Съжалявам, затворено е — отвърна тя, а Пенрик пристъпи в светлината на фенера. Жената вдигна очи да го погледне и се ококори. — Много съжалявам, наистина!
Той ѝ отвърна с топла усмивка. Така де, проститутките бяха от подопечните на Копелето. Както и пиратите, помисли си Пен, макар че с тях едва ли би се справил толкова лесно, нищо че беше заклет в ордена свещен.
— Не идвам да се възползвам от услугите ви, а да предложа своите. Може ли да вляза и да поговорим?
Тя примигна.
— Досега не сме имали младежи, но нищо не пречи да пробваме. Имаш ли опит? Не че е задължително да имаш всъщност. Бих могла да те обуча. — И му се усмихна дори.