— Кога точно се появи настоящият ви проблем?
Зире вдигна рамене.
— Преди месец някъде. Подозирам една група търговци. Или са били те, или новите войничета от казармите. Във втория случай момчетата без съмнение ще ни върнат подаръка.
Аделис примижа — явно си представяше казармената страна на проблема. Пенрик се зачуди дали да не сподели с домакинята им няколко идеи как дипломатично да обезпаразитява клиентите си — трикове, които беше научил в Мартенмост, когато го повикаха да се справи с проблем от подобно естество в един тамошен бардак. Това бе положило началото на едно изумително обучение, каквото не би могъл да си представи дори в планинските кантони на своето детство. Завързал бе много и интересни приятелства. И бе опознал доста по-добре куртизанката Мира от Адрия, отдавна мъртвата пета ездачка на неговия демон, която обитаваше главата му заедно с останалите представителки на странното си сестринство. Подозираше, че много скоро отново ще търси съвет от нея.
Външните паразити не изискваха деликатния подход, необходим при отстраняването на вътрешните. През годините двамата с Дез бяха натрупали толкова опит, че вероятно биха се справили само с разходка из къщата, но Пенрик реши да добави щипка зрелищност за пред съдържателката на дома, колкото да проличи, че наистина е направил нещо. Което беше в противоречие с обичайния му стремеж към максимална дискретност. Но имаха нужда жената да повярва, че му е задължена. В този ред на мисли, един ден, когато му останеше време, трябваше да измисли как да направи магиите си видими за обикновения наблюдател… някакво светлинно шоу, да речем. Може би уличните жонгльори знаеха номера, които да вземе назаем.
„Пенрик — прошепна Дездемона. — Виж.“
Вътрешното му зрение се наложи върху външното и той се огледа, решил, че Дез е видяла безпризорен дух. Тези тъжни отломки от изгубени души се срещаха често и Дез се беше научила да не отвлича вниманието му с тях, иначе хората наоколо започваха да се чудят защо Пен постоянно отскача пред невидими препятствия. Но напрегнеше ли вътрешния си взор, Пен виждаше и душите на живите вътре в телата им като зловещо завихрен нимб от светлина и живот. Винаги бе смятал, че едно така интимно божествено зрение не би трябвало да се дава на обикновен човек, но се беше научил да го използва по времето, когато беше практикуващ лекар. Твърде много практика, която, уви, не го беше направила безгрешен в професията. Както можеше да се очаква, Аделис грееше в тъмночервено, цветът на потиснатия гняв. Пен се беше научил да цени тази негова недвусмисленост, колкото и дразнеща да беше понякога. Стрелна със срамежлив поглед Найкис и я видя синя от изтощение с тъмнозелена нишка на тревога — като бодлива тел, която Пен с радост би премахнал, ако знаеше как, но не знаеше.
„Не — каза Дез. — Погледни мадам Зире. Лявата гърда.“
Жената грееше в нормалната цветна смесица, биеща към синьото и зеленото, но Пен веднага видя черното петно хаос на посоченото място. Това познато му смъртоносно яйце… „О!“. Преглътна. „О, Дез, защо трябваше да ми го показваш…“ Това беше другата причина да мрази вътрешното си зрение. Цялата тази непоносима болка, която се изливаше от хората около него… Как понасяха това знание боговете и светците?
„Туморът още е капсулиран. Има надежда — каза Дез и за негово облекчение накара смущаващия образ да избледнее. — Иначе не бих ти го показала. Може по-късно да я прегледаш.“
„Може.“ Пен вдиша дълбоко и с мъка насочи вниманието си към външния свят. Мадам Зире вървеше след спътниците му и ги гледаше с навъсено подозрение — Найкис носеше торбата с малкото им вещи и медицинската чанта на Пен, а Аделис беше смъкнал шапката ниско над очите си и стискаше под мишница навито на руло одеяло, което отвсякъде приличаше на наръч скрити оръжия.
— Дали първо да не заведем слугите ми в стаята, където ще ни настаните? — предложи Пен. — Много са уморени.
— Ами… добре — каза замислено Зире. Взе свещ от една маса до стълбището, запали я от друга и ги поведе към малка галерия над входния атриум. Влязоха в една от стаите и стопанката запали още две свещи на една полица, както и две стенни лампи с огледала, които усилваха светлината, после изгледа косо Пенрик. — Тази става ли?
Стаята изглеждаше мръсна и Дез побърза да докладва: „Доста оживено е тук. Умницата те изпитва.“
— Ъъ… чисто ли е? — попита Найкис и спря на прага.
Пенрик махна с ръка и познатата топлинка се разля приятно по тялото му, както ставаше всеки път, когато Дез изхвърляше порция хаос.
— Вече е.