Пенрик сложи ръце между коленете си. Никак не му беше приятно да влиза отново в ролята на лечител…
— Мадам Зире. Знаете ли какво има в лявата ви гърда?
Тя ахна и ръката ѝ се вдигна инстинктивно към точното място. „Мда, знае“ — промърмори Дез.
Зире преглътна, вдигна брадичка и каза с тъжен глас:
— Смъртта ми. Рано или късно. Същото проклятие уби по-голямата ми сестра… накрая.
Пенрик отлично знаеше за какво говори. Кимна.
— Натрупах опит с тези неща, докато се обучавах за лекар във, ъъ, в родната си страна. Туморите са различни. Онези, които вече са се разпрострели като дървесни корени, се оказаха свръх силите ми, но има и други, капсулирани като яйце, и тях понякога… успявах да ги премахна. — Уви, така и не бе успял да убеди колегите си лекари, нито пациентите, които те му водеха твърде късно, в значимостта на тази критична разлика, видима само за неговите очи.
— Как… да ги премахнеш?
— С помощта на слаби и многократни приложения на топлина… или горене, ако щете, вътре в засегнатата плът. Макар напоследък да си мисля, че изгарянето със студ би било по-щадящо за пациента.
— Изгаряне със студ? — Тя го зяпна. — Това е откачено.
— А, Седония е топла страна, все забравям. Да, възможно е да изгориш нещо със студ. — Изправи гръб, протегна пръсти и се съсредоточи. Мъничко зрънце град се образува във въздуха пред него. Пен го остави да порасне до размерите на яйце и го подаде на мадам Зире.
Тя взе ледената бучка и устните ѝ се разтвориха изненадано. Това беше първата видима горна магия, която Пен правеше пред нея. Когато жената вдигна глава да го погледне, изражението ѝ беше напрегнато до скъсване — шок, страх и надежда се бореха за надмощие, както и съмнения от съвсем нов вид.
— О — прошепна тя. — Значи наистина си магьосник. А изглеждаш толкова млад.
Той кимна. Нямаше смисъл да се прави на обиден, още повече че не беше.
— На трийсет съм, но няма значение. Искате ли да ви помогна? Да опитам?
Зире присви очи и стисна устни отново, явно сметнала, че най-после е засякла уловката.
— Колко ще ми струва?
— Това — нищо. Не на последно място защото… и е важно да разберете това… не мога да ви дам никаква гаранция, че ще оздравеете или че туморът няма да се върне. Понякога и това се случва. — И често се връщаха по-лоши отпреди, унищожаваха фалшивата надежда безмилостно като пожар. — Въпреки това предложението ми остава. Но щом питате, наистина имам нужда от нещо. Налага се да напусна Соси под чужда самоличност, така, че никой да не ме познае. Аз, както и слугите ми.
Тя се умълча, после попита:
— И защо е тази потайност?
— Работа на храма. — Не беше докрай лъжа. Архисвещеният на Адрия го беше прехвърлил за тази задача към дука, а той му беше възложил да доведе генерал Арисайдия и всичко бе произлязло оттам… и излязло от контрол. Докато не се бе озовал тук, пришпорван от обстоятелства, които не беше планирал. Нито той, нито друг простосмъртен човек, поправи се неохотно той.
„Да знаеш, че като свещен, заклел се пред бога на лъжите, стремежът ти да се придържаш към истината е странен“ — подхвърли Дез.
„Това е заради учения в мен. Млъкни.“
Въпреки демонстрираната досега подозрителност обаче мадам Зире прие последното му твърдение с лекота и дори кимна с уважение.
— Е… и какво правиш със заболяване като моето? — И махна отново към гърдата си.
— Както вероятно сте забелязали, най-дълбоките магии не се виждат с просто око. Ще ми е по-лесно да въздействам на тумора, ако позволите да ви докосна.
— Сега ли? — Изглежда, бе очаквала някаква подготовка. Някаква церемония или нещо подобно.
Пен бе твърде уморен, за да изнася представление.
— Колкото по-бързо започнем… — „Толкова по-бързо ще приключим.“ Вдигна ръка към нея с разперени пръсти. — Ще боли, да знаете.
— Е, болката поне ще докаже, че нещо се случва, нали? — Зире смъкна горната част на корсажа си с почти лекарска липса на свенливост, което очертаваше интересен паралел между съответните им занятия, и се наведе към него.
„Дез, зрението, моля.“
Вътрешното зрение се включи веднага. Пен постави пръстите си върху меката кожа, намери тъмното петно и накара центъра му да засмуче студ, точно както го беше направил с леденото зърно преди малко. Зире затаи дъх, но изтърпя стоически усилващия се студ, само стисна силно полата на коленете си. От опит Пен знаеше, че някои жени са способни да понесат силна болка в пълно мълчание, и сега се запита дали и Найкис не е от тях. Когато ледът стигна до външните граници на петното, Пен прекрати процедурата и се облегна назад.