— Ами принцесата-архисвещена? — попита той. — Никога не съм виждал принцеса. Нито архисвещен де. Дано успея да я зърна, докато съм тук. Много ли е красива?
Клий се разсмя.
— Тя е на петдесет.
В приказките принцесите винаги бяха млади и красиви, сигурно защото поостарееха ли, ставаха кралици, помисли си Пен. Явно титлата на принцесата-архисвещена беше по-скоро политическа и нямаше нищо общо със семейното ѝ положение.
— Е, предполагам, че дори принцесите от кралско потекло могат да имат интереси или призвание.
Клий сви рамене.
— Архисвещенството на Мартенмост от векове е бунище за нежелани кралски отрочета. На тази обаче трябва да се признае, че е адски умна. Освен че управлява храмовите владения, подпомогна местните производители на коприна, което насочи в ръцете ѝ още пари, с които да изкупува земя. Никой не знае какво ще стане, когато на града и на принцесата им свърши фуражът. Ще трябва да се ядат един друг.
След тази странна реплика Клий духна свещта и се обърна към стената. Пен, чиито клепачи тежаха от изтощение, дори не направи опит да си поговори с Дездемона.
През следващите два дни Пен четеше в библиотеката, слизаше долу да яде и се усмихваше срамежливо на разни хора, които изглеждаха твърде заети и нямаха време да си приказват с него, освен Клий понякога, когато решеше да си почине за няколко минути от писарските си задължения. Заключеният шкаф все така глождеше любопитството на Пен.
Дори библиотекарките би трябвало от време на време да излизат от владенията си, до тоалетната поне, но тази никога не го правеше, освен ако в библиотеката няма и други хора — писари, заети с преписи, или по някой посветен или дякон, отбил се да почете или да си води бележки. Забранено беше ценните книги да се изнасят от библиотеката, освен от свещени с най-висок ранг, каквито в къщата имаше само трима или четирима, ако не се броеше Тигни, а дори и те получаваха неодобрителни погледи и строги предупреждения от библиотекарката заедно с книгите, които дръзваха да изнесат.
Пен дочете интересната седонийска хроника и започна друга историческа книга, този път на дартакийски. Установи, че сега чете много по-бързо и лесно на този език, не се налагаше да спира и да препрочита изреченията, за да схване смисъла, а и знаеше много повече думи, отколкото беше научил в училището на Зелен геран. Тънко книжле на родния му език го запозна с историята на Мартенмост. Малкото селище в края на продълговатото езеро се сдобило с името си, когато един от лордовете Мартенден построил там първия каменен мост. По-добрите пътища станали проводници на богатство. По-късно — и доста несправедливо, отсъди Пен — родът Мартенден загубил контрол над растящия град, когато семейството на суверена им останало без наследник и голяма част от територията преминала в ръцете на някакъв принц. Скоро след това градът си спечелил — било с преговори, с пари или с подкупи, по този въпрос хрониката не казваше нищо конкретно, освен че била заета голяма сума на подходящите лордове и техните гадни войски, — но така или иначе Мартенмост си спечелил първата кралска харта, прислонил се под плаща на принцесата-архисвещена и си останал там. Производители на стъкло и коприна се стекли от север през високопланинските проходи от Адрия и Саон, металурзи дошли от Карпагамо, привлечени от възможностите на новия свободен град. Търговски кервани пристигали от далечни страни, дори от остатъците на Седонийската империя. Еха! Пен се зачуди дали не би могъл да се срещне с такива пътешественици по пазарищата или в някоя обменна къща и да изпробва новопридобитите си познания по седониийски.
Хрониката твърдеше, че навремето Одар Велики отседнал тук, и разказваше легендата как кралят сключил сделка с една услужлива говореща мартенка, както наричаха по тези краища белките, след което благословил градчето и му дал името на животинката. Само че Пен беше чел същата легенда във връзка с два други града, пак с участието на Одар Велики, но не с белка, а със змия и ястреб съответно, което го накара да се усъмни в достоверността ѝ. А частта с говорещите животни беше направо абсурдна. Макар да се носеха слухове за тайната група кралски шамани в двора на Свещения крал, които разбирали езика на родовите си животни, беше всеизвестно, че дартакиецът Одар е бил заклет враг на Старите Лесове и неговите горски магии, така че идеята да си е говорил с белка изглеждаше повече от нелепо.