Чак до границата с Орбас вероятно, помисли си Найкис. Колко дни? А и оставаше проблемът с парите и тяхната липса.
След кратък размисъл Пенрик продължи:
— Аз съм Мира от Адрия и съм… бивша куртизанка, понастоящем оттеглила се от активна практика. Пътувам по частни дела. На младини със Зире сме били приятелки… не, имали сме обща приятелка. Виждаме се за пръв път. Заради тази обща приятелка съм почукала на вратата ви, когато неочаквано сме замръкнали в Соси. Защото, хм… този път защо сме си загубили багажа?
— Изпратили сте го с каруца — предложи Зире, — но тя още не е пристигнала. Може и въобще да не пристигне.
— О, много добре.
— Случва се — въздъхна тя. — Уж са изгубили багажа при речен брод, но ако питате мен, откраднали са го. — Найкис не разбра дали това е измислена добавка към историята, или истинска случка. Със сигурност звучеше много по-правдоподобно от корабокрушение и много по-безинтересно, тоест без нужда от допълнителни подробности.
— А слугите ви? — подсети го Найкис.
— С мен са отскоро, но пътуваме в една посока.
— А на брат ми?… — добави тя и докосна леко горната половина на лицето си. Пенрик вдигна едва доловимо рамене, в знак че разбира проблема. Всяко що-годе адекватно описание на бегълците със сигурност споменаваше белезите от изгаряне на Аделис, уникални и уличаващи. Старата маскарадна маска, която бяха използвали в Патос да придържа превръзките му, не беше решение — беше твърде очевидна дегизировка и щеше да привлича вниманието не по-малко от самите белези. Погледът ѝ попадна върху колекцията красиви маски върху стената и в главата ѝ се зароди идея. „По-късно.“
Пенрик — Мира — потупа устните си с палец и погледна изпод клепки мадам Зире.
— А сега бих искал да повторим снощната процедура. Как се чувствате тази сутрин?
— Болезнено и подуто, точно както каза ти — отвърна тя и сви рамене. — Но не е… непоносимо. Време ли е вече?
Той кимна.
— Трябва да има точен баланс между унищожението и лечението. Унищожението е от мен, но лечението идва от собственото ви тяло. Предимно. — Веселото настроение изведнъж се беше смрачило и Найкис свъси вежди.
За нейно изумление Зире коленичи пред Пенрик и преспокойно смъкна корсажа си. Пенрик се намръщи и допря два пръста до едно място на лявата ѝ гърда, което наистина беше подуто и зачервено, а после лицето му се изопна в онази характерна физиономия на вглъбена концентрация, която Найкис помнеше от лечението на брат си. Прехапа устни. Не трябваше ли Пенрик да щади силите на Дездемона, за да довърши тя работата си по собственото му сърце? По-късно щяха да си поговорят по въпроса.
Зире затаи дъх и застина, докато Пенрик не отдръпна ръка след минутка-две.
— Търпи ли се? — попита нежно.
Зире кимна, изправи се и го погледна с онова тревожно удивление, което Пенрик толкова често пораждаше у хората.
— По-късно ще дойда да направим дренирането и тогава ще видим какво сме постигнали — каза той и тя кимна отново. — Не ми се иска да злоупотребяваме с гостоприемството ви по-дълго от крайно необходимото — добави Пенрик.
Зире махна с ръка.
— Тази сутрин се забавлявах толкова, че няколко бани, нощувки и храна са нищо в замяна, просветен Джуралд. Или… лейди Мира? Мадам Мира?
— Сора Мира, ако ще се придържаме към адрийския стил — отвърна той и се замисли. — Трябва да поработя върху акцента си. Нейния акцент. Мира е говорела съвсем малко седонийски. Но пък дартакийският ѝ е бил отличен. Как е гласът ми, между другото? — И повтори по-пискливо: — Как е гласът ми?
— Не се престаравай — отсече Зире. — Високата Мира може да говори гърлено. Или дрезгаво. Но нека е тихо, иначе си личи.
— Разбрах. — Той понечи да стане, спря се и след миг се изправи грациозно. — Е. Да направим един тест. — Усмихна се на Найкис. — Дали да не представим сора Мира на брат ти?
Найкис потисна усмивката си и кимна раболепно.
— О, да, моля ви, просветени.
Мадам Зире им махна за довиждане и се зае да върне инструментите на занаята си в кутиите, а Найкис и Пенрик излязоха на галерията.
— Да се поразходим малко — прошепна Пенрик. — Трябва да упражня походката.
Найкис кимна и той я хвана под ръка. Тръгнаха заедно и след миг Найкис попита:
— Какво направи на мадам Зире преди малко? С ръката си?
— Лечебна процедура. Дано помогне.
— Каква? Горна или долна магия?
— По малко и от двете. Има тумор. И то не от кроткия вид, за съжаление.
— О? Можеш да лекуваш тумори?
— Понякога. Понякога не мога. — Въздъхна. — Трябва да мине време, преди да се разбере дали лечението е било успешно, а ние скоро ще си тръгнем.