— Много ли ти коства? Магически?
Той махна с ръка, избягвайки директния отговор, което само засили подозренията ѝ, но после каза тихо:
— Не ми струва толкова, колкото би струвало на мадам Зире, ако се разбере, че приютява бегълци, пък било то и несъзнателно. В случай че нещата се влошат.
— Е — каза Найкис и си пое дълбоко дъх. — Тогава да не позволяваме да се влошат.
— Да. — Гласът му стана още по-тих. — Положих много усилия да проумея принципа на тези неща, докато бях в Мартенмост. На туморите и техните подобни образувания. Определено има елемент на хаос в цялата тази работа, това го усещам пряко. Но въпреки всичките си молитви към своя бог така и не получих прозрение. Въпреки факта, че първите пет човешки ездачки на моя демон са починали от злокачествени заболявания. Включително и Мира, между другото.
— Съжалявам — каза Дездемона по-тихо и от него. — Тогава не разбирах какво се случва.
Той кимна съчувствено.
— Вината не е била твоя. Преди Умелан… това е шестата ездачка на Дез — добави той към Найкис, — да се озове в ордена на Копелето в Бражар, не си знаела, че е възможно да балансираш хаоса си, а не да го изливаш несъзнателно навътре. — Погледна отново Найкис. — Това е още една причина храмът да издирва самоуки магьосници и да ги подлага на сериозно обучение. Или да вади демоните от тях, ако другото се окаже непостижимо. За тази причина се говори рядко, хората не знаят и не разбират.
Дездемона изръмжа тихичко, когато Пенрик спомена за насилственото разделяне на демона от ездача му, но не тръгна да спори. Найкис стисна лекичко пръстите на Пенрик, без да е сигурна кого от обитателите на тази сложна глава се опитва да успокои. Имаше ли риск и Пенрик да развие злокачествено заболяване? Той, изглежда, не смяташе така.
Стигнаха до вратата на стаята си.
— Чудя се, между другото — подхвърли отнесено той, — защо мъжете, преоблечени като жени, са по-комични от жените, преоблечени като мъже.
Найкис поклати глава.
— Не знам. Но не изглежда честно, нали? — Ръчна с пръст добре подплатения му корсаж. — Самата аз не бих се подложила на този експеримент. Не би имало смисъл. Откакто навърших дванайсет. Колкото и да ги стягам.
— Да. Определено не си струва труда. Така си си съвършена. — Бегла усмивка раздвижи начервените му устни. — Обаче Дез харесва роклята. Не знам как един безтелесен демон може да развие вкус към хубавите дрехи, но тя определено има мнение по въпроса. От години се опитвам да ѝ угодя в рамките на професията и кесията си, но явно роклите са ѝ липсвали. — Замълча. Явно се опитваше да влезе в ролята на Мира. Накрая махна на Найкис да мине пред него.
Аделис явно междувременно се беше възползвал от банята и сега седеше бос на стола, облечен с най-малко вмирисаните си риза и панталони. Найкис си напомни да прибере от простора изпраните им дрехи. Веднага щом Пенрик влезе с изящна походка в стаята, Аделис се стресна, грабна шапката, нахлупи я ниско над очите си и скочи, като стрелна Найкис с разтревожен поглед.
— Извинете, това вашата стая ли е? — успя да изграчи той. — Мадам Зире я даде на… на господаря ми.
— О, няма проблем — изгука Мира и го стрелна с ослепителна усмивка. — Ще си я поделим.
— Запознахме се преди малко — бодро каза Найкис. — Това е Мира.
Аделис се навъси.
— Не бива да се сприятеляваш с непознати тук. Просветен… Джуралд ни каза да сме дискретни.
— Седнете, моля — каза гърлено Мира и размаха ръка. — Не искам да прекъсвам работата ви.
Аделис, който нямаше никаква работа в момента, трескаво се огледа за нещо, което да наподобява задача, не откри нищо и се тръшна обратно на стола си. Мира се плъзна към леглото и приседна съблазнително, като се подпря с ръце назад, изпъчила бюст. Кривна глава и накара сините си очи да грейнат като слънце по морски вълни.
— Запознах се със сестра ви в пералното. Толкова обичам разкази за пътешествия. — Изрита воланчетата по подгъва на полата с възголемия си крак с лакирани нокти.
— И какво друго си ѝ разказала? — обърна се Аделис към Найкис, уж небрежно, но тревогата му прозираше. Май не беше най-доброто опитно свинче за експеримента им, помисли си Найкис — шапката висеше толкова ниско над очите му, че едва ли виждаше много от Мира.
— Толкова сте силен, личи си, че сте охранител — измърка Мира. — Така каза сестра ви. Реших, че преувеличава, но сега виждам, че не е така, даже напротив. Е, сестри, какво да ги правиш. Как се казваш?