— А… Адо — импровизира Аделис. Очите му под ръба на шапката се бяха разширили, а по страните му пълзеше руменина.
Мира плесна с ръце.
— Адрийско име! Бил ли си в Адрия? Прекрасна, богата страна, ако не броим маларията. — Нацупи устнички. — Непременно трябва да идеш там някой ден.
Аделис стрелна Мира с поглед, после пак и пак. Накрая явно най-после се усети, защото свали с ядно движение шапката си я запрати на пода.
— Това — каза със съвсем различен глас — е отвратително.
— Грубиян! — Мира изправи гръб и размаха ръка пред нацупените си устни. Пенрик обърна глава към Найкис и каза с нормалния си глас: — Не е лошо да намерим ветрило, между другото. Мира владее отлично езика на ветрилата, макар че познанията ѝ сигурно са остарели. Както и диалектният ѝ адрийски. Преводачът в мен надига глава, прощавай. Чудя се дали Зире няма ветрило в някоя от вълшебните си ракли…
— Сигурно. И ще се радва да ти услужи — каза Найкис. Седна на леглото до него. До нея. Добре де, до тях. Обърна се към Аделис. — Успя да те заблуди за цели пет минути. Дали ще заблуди и взвод граничари за четвърт час, как мислиш?
— Освен ако не са започнали да събличат пътниците до голо, да. — След миг добави: — А може би дори и тогава. Ако единствената му цел е да мине за нещо друго, а не за просветен Пенрик, храмов магьосник. — Още една кратка пауза, после: — Никога не съм се съмнявал, че той може да избяга от страната по един или друг начин. Или дори вие двамата, заедно. Не в това е… основният проблем. — Ръката му се вдигна бавно към грозните белези.
Найкис се наведе напред.
— Хрумна ми нещо в тази връзка. — Погледна настрани към Пенрик. — Дали Мира не е от онези жени, които обличат слугите си в еднакви ливреи?
— О, да.
— И с еднакви маски?
— Хм…
— Един слуга с маска привлича внимание към себе си. Двама слуги с маски привличат внимание към… знам ли, към Мира?
— Мира обожава да е център на внимание — призна Пенрик. — Поне в професионално отношение. Но и в лично, като се замисля.
Което беше твърде далеч от предпочитанията на просветен Пенрик, помисли си Найкис, но пък той вече беше доказал, че не се бои от предизвикателства.
Аделис току местеше поглед между Найкис и Пенрик. Или между Найкис и Мира може би. Пенрик улови погледа му, вирна брадичка и взе да суче една медна къдрица около пръста си. Аделис стисна устни и извърна поруменялото си лице.
— Добре тогава — каза решително Найкис. — Аз ще се хвана за иглата, стига да намеря подходящи материали.
— Може да ти помогна — предложи Пенрик. — Много ме бива с бодовете — и върху плат, и върху кожа.
Тя го погледна с усмивка. „Сигурна съм, че е така.“ Онова, дето била съвършена, Найкис скъта за по-нататъшен размисъл, като дете, което крие бонбон от страх че някой лош възрастен ще му го вземе. „Вече от толкова време играя ролята на собствения си настойник…“
4.
Пенрик бе впечатлен от изобретателността на Найкис, докато тя събираше материали за следващия маскировъчен проект. Посветиха остатъка от следобеда на ръчен труд. Зире им беше дала две еднакви черни маски тип домино, скромно украсени с пайети. Найкис прекрои две възшироки стари черни поли и ги превърна в табарди. Навлякоха ги над дрехите си — черни риза и панталони за Аделис и черна рокля за нея — и резултатът се оказа неочаквано добър. След като изтърпя да му вземат мерки и да стеснят или отпуснат тук и там новата дреха, и след като почисти всички налични сандали и наточи меча си, Аделис седна да гледа.
— Редно е табардите да имат еднаква бродерия и повече декорация — помърмори Найкис, наведена над взетата назаем игла, — но нямаме време. Този ширит по краищата ще трябва да свърши работа.
— Ще минат за ежедневни ливреи, струва ми се — успокои я Пенрик, докато се опитваше да не изостава от темпото ѝ, свел глава над собственото си ръкоделие. — Сигурен съм, че Мира е имала в багажа си по-хубави дрешки за екзотичните вечери, но и те са били изгубени поради крадливите каруцари.
Найкис се усмихна, без да вдига глава. Пенрик я наблюдаваше тайничко. Приведена над ръкоделието си, тя явно нямаше представа колко е привлекателна. Несъмнено бе създадена да се превърне във ведрия солиден център на… нещо. „На моя живот.“ Неканена мисъл, която Пенрик побърза да прогони. Защото тя щеше да остане в Орбас с брат си, а той щеше да отплава към Адрия, нали така? Съсредоточи се върху иглата в ръката си.
Но тази неразрешима ситуация не му даваше мира. Сърбеше го като зарастваща раничка.
— Знам какви са плановете на Аделис, щом стигнем във Вилнок — каза накрая той. — А твоите?