По някое време притокът на клиенти намаля и Пенрик реши да напусне поста си и да слезе в градината, където Зире предлагаше храна и напитки за гостите си, а също музика и разговори. Беше като импровизиран салон под звездите, макар че особите и политиката на този провинциален град едва ли можеха да се мерят с аристократизма на вечерните соарета в Лоди, където Мира бе плувала в свои води.
„Не бяха и наполовина толкова аристократични, колкото си въобразяваха някои“ — уведоми го през смях Мира.
Така или иначе, беше добро и безопасно място, където Пен да поразходи новата си самоличност, преди да я изправи пред потенциално смъртоносната публика на някой пограничен пост. Освен това започваше да огладнява.
Следван по петите от Найкис, той скъси крачката си до нещо по-дамско и успя да слезе по стълбите, без да си изкълчи краката. „Не знам дали можеш да си представиш — въздъхна Мира — какви чудеса бих могла да сътворя навремето с великолепен ръст като твоя!“ В градината имаше десетина мъже и пет-шест жени и Пен се стресна сериозно, когато всички се обърнаха при появата му. Не един и двама останаха зяпнали. Пен се усмихна мило и се отправи към една тапицирана пейка под закачен на стълб фенер. „Добър избор — промърмори Мира. — Светлината ще подчертава отлично косата ни.“
Пен посегна несъзнателно да разбухне въпросната коса, после уви една къдрица на пръста си. Найкис, благословена да е, побутна една слугиня към него и той си взе от подноса ѝ няколко малки сандвича, лозови сарми с кайма и няколко парченца сирене.
— Ти не си ли гладна? — прошепна на Найкис.
— Слугиня съм, забрави ли? — прошепна в отговор тя. — Ще трябва да ме уволниш, ако дръзна да ям пред гостите.
— Мира, за щастие, е ексцентрична. — Тупна я строго с пръст по брадичката, после пъхна една лозова сарма в устата ѝ и Найкис волю-неволю се усмихна. Лоша идея, види се, защото част от втренчените в Мира мъжки погледи се преместиха върху слугинята ѝ.
Трима взеха да го наобикалят, като единият заряза партньорката си за неин потрес. Двамата по-млади се оттеглиха бързо-бързо под облещения поглед на третия, едър широкоплещест мъж с военна подстрижка и вече прошарена коса. Колкото до лицето му, то сякаш бе създадено да се блещи, истински требушет за мятане на страшни погледи. Голям клюн, голяма брадичка, големи уши; смугла кожа със стари белези от шарка. Приличаше на износен ботуш, от онези с кабарите. От забележителната грозота го спасяваха само умните кафяви очи и мрачната усмивка, която почти разцепи лицето му, докато се настаняваше на пейката до Пенрик. Между другото, не беше от въшливите гости, които Пен неотдавна беше обезпаразитил тайно. Найкис се оттегли на крачка зад тях както подобава на истинска камериерка.
Нахалникът хвана ръката на Мира.
— Здравей. Нова си, а?
Пенрик му позволи да допре устни до кокалчетата на Мира и реши да не рискува с глуповата усмивка.
— А вие не сте, правилно ли разбирам?
Той се изкиска.
— Нищо ново няма в мен. Аз съм Чадро. А вие, госпожице?
— Мира. Уви, и аз не съм нова. Гостувам на мадам Зире за ден-два, после ще продължа по пътя си.
Тежките му вежди се вдигнаха разочаровано.
— Значи не работите тук, Мира?
Пен поклати глава.
— Жалко. — Чадро остави ръката на Пен върху бедрото му и я потупа. — Откъде познавате Зире?
— Не се познавахме лично до вчера, но имаме обща приятелка и това ми даде куража да ѝ се натрапя неканена. Много е гостоприемна.
— А вие… — започна той, после млъкна разколебано. — Възможно ли е тази обща приятелка, както и вие, впрочем, да сте в същия занаят като Зире?
— Преди — да, но вече се преориентирах към… частни услуги, да речем. Това е и причината за пътуването ми.
— Сериозно? — Усмивката пропълзя обратно. Ръката му — също. — Но още практикувате?
— Изкушавате ме, сър, но вече съм поела ангажимент.
— Лъжете умело, мила Мира. Трудно ми е да си представя, че това мое лице ви изкушава особено.
— Лицето не прави мъжа, нито е мярка за мъжеството му.
— Ха. — Ставаше му все по-забавно, види се. — Повечето философи, които познавам, не са хубави като вас.
Мира се усмихна.
— Точно тази летва не е трудна за прескачане.