— Вярно, не е. Ако все пак… — Ала следващият напад в този възтромав флирт така и не дойде, прекъснат от врява в атриума, която бързо се преля и в градината.
Двама зачервени млади мъже с извадени кинжали взеха да се обикалят в кръг. Хората в градината се разбягаха с разтревожени викове към стените да им направят място. Двамата младежи бяха облечени по местната мода, с грижливо оформени прически, знак, че не принадлежат към войнишкия занаят, за разлика от повечето клиенти на дома. Две слугини захвърлиха подносите си и хукнаха да повикат на помощ портиера и Зире.
— Бератски боклук! — извика единият младеж. — Шарка да тръшне и теб, и цялата ти рода!
— Паргско псе! Ще отрежа лъжливия ти език!
Хвърлиха се един към друг и се сблъскаха под съпровода на пронизителното стържене на кинжалите.
— О, богове — изпъшка Чадро. — Кой е пуснал тук тези идиоти по едно и също време?
И за разлика от по-благоразумните свидетели на свадата стана от пейката и тръгна не назад, а напред.
Пенрик последва примера му. Само това им липсваше — кавгата да се превърне в кървав бой и къщата да се напълни със стражари, които да подложат на разпит всички присъстващи, включително случайните пътници. Като чужденци, тримата неизбежно щяха да привлекат внимание, а тогава все някой щеше да свърже слугата с обгореното лице със заповедта за ареста на Аделис, която сигурно вече циркулираше из цялата страна. На това трябваше да се сложи край овреме и Пенрик разполагаше със средствата да го направи. Въпросът беше как да го направи дискретно, без да разкрива способностите си…
„Дез, ускори ме.“
Хлъзгав като змия, Пенрик се мушна между двамата противници и успя да извие една от стискащите кинжал ръце. Наведе се да избегне удар отзад и вторият кинжал закачи само косата му. Пен прещипа нерва под кожата, пръстите се отвориха и оръжието падна. Той подложи крак зад коленете на младежа, за да прикрие магическото въздействие върху нервите там, и той се срина подкосен на земята. Междувременно Чадро беше приклещил втория младеж с хватка под мишниците. Вдигна го и го разтърси, както куче размята плъх, при което вторият кинжал издрънча на каменните плочи.
— Стига! — викна Чадро с глас дълбок, силен и нетърпящ възражения, глас за войнишки плац. — Ще ви охладя главите в герана, ако не спрете!
Пенрик не се усъмни и за миг, че Чадро би привел заканата си в действие, без да му мисли много, и явно не беше единственият. Наведе се да прибере двата кинжала, както и по-малка кама, скрита под дрехата на единия, също и друга, пъхната в ботуша на втория. Стиснал ги в ръце, Пен се отдръпна с танцова стъпка, ухилен до уши и задъхан. Двама млади мъже с войнишка подстрижка пристъпиха със закъснение да помогнат на Чадро, а едрият портиер най-после се появи, едновременно разтревожен и раздразнен. Онзи, когото Пен беше повалил, още седеше на земята и стискаше парализираната си дясна ръка с лявата. Е, до няколко минути парализата щеше да отмине. Вероятно.
Чадро се наведе, взе нещо от плочите и се обърна към Пен.
— Мадам — каза сериозно, — не биваше да се намесвате. Тези диваци едва не ви намушкаха. — Протегна ръка и му показа лъскавата къдрица, която бе паднала жертва на удара отзад.
Пен тъкмо щеше да възрази, че си е бил съвсем добре, благодаря, когато Дездемона, или по-скоро Мира като част от нея, го прекъсна: „Остави това на мен, о, дълбоко просветени, или ще сговниш всичко.“ Смутен, Пенрик ѝ отстъпи контрола.
— Ох, леле! — ахна тя, докато Чадро слагаше къдрицата в ръката ѝ. — Не съм усетила кога е станало. Добре, че сте го спрели.
— Какво ви прихвана, та да се хвърлите така между тях?
Едно подробно обяснение какво го е „прихванало“ би отнело цялата нощ, помисли си Пен.
— Ами, реших, че мадам Зире не заслужава да ѝ съсипят вечерта.
— За това сте права — каза Чадро и я изгледа, свъсил вежди. — Какво направихте на онзи, когото повалихте? Бяхте много бърза.
— О. — Мира разбухна косата си. — Научиха ме на няколко хватки в началото на кариерата ми, за да обезсърчавам по-буйните клиенти. — Хвана голямата лапа на Чадро и притисна къдрицата в шепата му. — Запазете си я, ако искате. Не мога да я върна на мястото ѝ.
Пръстите му се затвориха около медночервения кичур и той се усмихна.
— Права сте.
Пенрик се огледа за Найкис, която съвсем благоразумно, слава на общия им бог, беше останала зад пейката. С разширени от страх тъмни очи тя тръгна с бърза крачка към него и го стисна силно над лакътя.
— Сора Мира! Добре ли сте? — Не добави „проклет глупак такъв“, но нещо в стиснатата ѝ челюст подсказваше добавката.