— Сора Мира — рече задавено сащисаната Найкис. — Аз ще остана пред вратата. Повикайте ми, ако ви потрябва нещо, каквото и да е. — Тоест, ако му потрябваше някой да го спасява.
„Идеята е лоша — обади се Мира. — Този Чадро може да е от шумните. Току-виж момичето разтълкувало виковете му погрешно. Знам, че я харесваш, но наистина ли вярваш, че е способна да се намеси, без да прецака всичко?“
За това Пен не знаеше. Знаеше обаче, че иска да държи Найкис възможно най-далеч от тази зараждаща се катастрофа. В друга страна, да речем. Което, като си помислиш, беше и крайната им цел. Не биваше да забравя това и за миг. Ако събитията се развиеха катастрофално в ръцете на Мира, Пен вероятно би могъл да се спаси въпреки силните мишци на Чадро. Това би означавало да разкрие тайната на занятието си, но…
— Не — каза той. — Иди при брат си в нашата стая и остани там. — Не беше сигурен как да ѝ внуши, че трябва да са готови за бягство по спешност, а и Чадро вече затваряше вратата пред двете изтръпнали от тревога придружителки.
Генералът врътна ключа в ключалката и се обърна към Мира с усмивка.
— Сора Мира, мога да се закълна, че камериерката ви е влюбена във вас. И нищо чудно.
Пенрик се изкашля.
— Няма такова нещо. — Или най-малкото нямаше да продължи още дълго.
— Определено ме гледаше на кръв. Готова да ме ухапе. Май ще е за предпочитане да ви върна при нея непокътната до последното косъмче.
Дездемона се обади в главата му, наполовина ухилена, наполовина съвсем сериозна: „Ако Найкис не гледаше, скъпи ми Пен, щеше ли да се притесниш толкова? Или щеше да сметнеш това за поредното си чудато приключение в нашата компания?“
Пен успя само да измърмори нещо наум.
„Защото, ако ще се хваща с теб, Найкис ще трябва да се хване и с всички нас. Или си въобразяваш, че години наред ще можеш да криеш от най-интимния си партньор какъв си в действителност?“ — Какъв е, какъв е станал, в какво се превръща… — „Защото това винаги свършва зле.“
Говореше му двестагодишен опит, натрупан през десет различни живота, така ли? Дванайсет, ако се брояха лъвицата и кобилата. Пенрик се умълча, преминал във временно отстъпление, и остави Мира да се разрови в зелената ракла.
5.
Найкис се прибра неохотно в стаята им. Аделис, когото за последно бе видяла да дреме на дюшека, сега крачеше нервно от стена до стена. Цял ден се бе крил в стаята и принудителното забавяне го влудяваше.
— Най-после! — каза ѝ той. — Каква става навън? Къде е Пенрик? Още ли се разхожда с онази ужасна рокля?
— Представа си нямам какви ги върши. Аделис, познаваш ли генерал Чадро?
Аделис рязко спря.
— Егин Чадро?
— Не знам как му е малкото име. Изглежда, командва Четиринайсета пехота тук, в Соси.
— Тук ли е? В къщата?
— Да. Дали ще те познае, как мислиш?
— Не бих се учудил.
— Колко добре го познаваш?
— Служихме заедно преди няколко години. Много способен офицер, но семейството му не е нито богато, нито влиятелно, и кариерата му страда от това. Ако наистина са го повишили до командир на Четиринайсета, значи някой най-после е забелязал качествата му.
— Избухлив ли е?
— Не търпи глупости, това мога да кажа. Защо питаш?
— Много си падна по Мира.
Аделис изръмжа нещо нечленоразделно. После добави с крайна неохота:
— Пенрик беше много убедителен.
— А мисля, че и Мира си падна по него. Заведе го в спалнята на Зире. Не мога да си представя какво ще правят двамата там. — Е, можеше да си представи доста неща, но повечето свършваха с кръвопролитие.
— Той да не е откачил? — изсъска Аделис и Найкис не се съмняваше кого има предвид брат ѝ.
Замисли се над въпроса му. Според стандартите на обикновените хора, които не бяха храмови магьосници, Пен минаваше ли за луд? Или правилният въпрос би бил дали е луд според магьосническите стандарти? Започваше да размишлява за магьосниците по начини, които не ѝ бяха хрумвали преди, по времето, когато тези чудаци бяха само далечен слух или бяла роба, зърната случайно.
— Генерал Чадро едва ли си пада по момчета, нали? — попита тя с несмела надежда. — Знаеш ли нещо?
— Не съм чувал да се говори. Но мога да ти кажа, че никак няма да се зарадва, ако разбере, че го разиграват.
— О.
Аделис я измери с поглед.
— Дай да си събираме багажа. Вероятно ще се наложи да си плюем на петите по спешност.
Тя кимна. Прималя ѝ.
— Колко можем да изчакаме?