— Не знам. Макар че Чадро няма да реагира спокойно, ако игричката не му хареса. Гарантирам ти, че ще чуем реакцията му и оттук.
— През цялата къща? — Спалнята на Зире беше от другата страна на атриума.
— Може би. На Копелето зъбите да ни размажат всичките. — Ругатня съвсем подходяща за случая, помисли си Найкис. — Ако Пенрик го разкрият и задържат, ще трябва да го оставим да се оправя сам.
„Той никога не ни е изоставял. Нито веднъж.“ Възражението се сборичка за надмощие с друга мисъл, която се мяташе трескаво в главата ѝ — „Къде му е умът на този откачен дългуч?“, — и хваната в капан между негодуванието и страха си, Найкис замълча.
Събраха набързо вещите си на две купчини. Малкото дрехи на Пенрик Найкис сгъна на леглото. Лекарската му чанта остави настрани, след като подреди грижливо съдържанието ѝ. Приключиха бързо и след това им остана единствено да чакат, седнали един до друг на леглото и заслушани в гласовете и стъпките, които се чуваха спорадично откъм галерията, все по-тихи и редки с напредването на нощта. Найкис стана, открехна вратата и подаде глава, но не чу нищо особено. Накрая Аделис се изтегна на дюшека напълно облечен и с меча на пода отстрани. Бързо задряма, а Найкис седна на леглото, вместо да крачи нервно напред-назад. Седеше и нервничеше на място.
Сигурно бяха минали два часа, когато Найкис най-после чу стъпки да наближават по галерията. Стъпки на боси крака, а не трополенето на сабо. Откога можеше да познае тези стъпки, без да види притежателя им? Скочи на крака. Вратата се отвори широко и Пенрик застана на прага, все още Мира от медните къдрици до лакираните нокти на краката. Сабото държеше в ръка. Роклята му не изглеждаше раздърпана. Кръв не се виждаше. Той затвори вратата и се облегна на нея с уморено пъшкане. Очите му тъмнееха и се стрелкаха насам-натам, напомняйки ѝ, боговете знаят защо, за една глупава котка, която бяха извадили преди години от един кладенец.
— Е — каза той и гласът му спадна от високите тонове на Мира през нормалния му регистър до нещо, което е прекарало известно време в кладенец. — И това ако не беше интересно преживяване…
Аделис скочи на крака.
— Къде е Чадро?
— Оставих го да спи като заклан. Не знам дали Зире ще го остави в леглото си до сутринта, или ще го събуди и ще го изрита.
— Какво му направи? — попита Найкис. — Някаква магия? — Магия, илюзия… това определено му беше по силите. Може би не се беше наложило да прави нищо… истинско. Погледна към наполовина заздравелите белези по лицето на Аделис и напълно оздравелите му очи. „Само дето магията е истинска.“
Пенрик помълча дълго, после каза:
— Мира не клюкарства за клиентите си. Много строго правило, така казва. Най-добрите лодийски куртизанки го спазват неотклонно и тъкмо това е едно от нещата, които ги правят най-добри.
Аделис го гледаше със стиснати устни, но така и не попита за подробности. Може би щеше да го попита по-късно, когато Найкис излезеше. Проклети мъже.
— Но не си пострадал нали? — попита тя разтревожено. — Не си… бил принуден да…
— О, не — отвърна Пенрик. — Всичко е наред, Найкис. Останах си с дрехите през цялото време, а ръцете ми не се озоваха на места, където да не са били и преди в качеството ми на лекар. С единствената разлика, че това тяло беше живо, което е за предпочитане, разбира се. Не случайно изучаваме анатомия през зимата. И пак, като тогава, си измих грижливо ръцете преди и след това.
Понеже, като специалист по анатомия, Пенрик беше разрязвал тела, Найкис не намери особена утеха в думите му. Май наистина започваше да го опознава, щом толкова лесно разбираше кога се опитва да заобиколи отговора на зададен въпрос.
— Друго е важно в момента — прекъсна ги Аделис. — Смяташ ли, че Чадро е разбрал за маскировката ти?
Пенрик сякаш се замисли сериозно над въпроса, а после отговори едносрично:
— Не. — Облегна глава на вратата, протегна врат и разкърши рамене. — Богове, колко съм уморен. Е, нищо не може да се направи по този въпрос. Найкис, помогни ми да се измъкна от Мира и да облека моите си дрехи. Но внимавай, защото на сутринта тя пак ще ни потрябва.
Направи две крачки напред, спря и плесна ядно с ръце по бедрата си.
— Ох, мамка му!
Понеже Пенрик никога не ругаеше, Найкис се стресна не на шега.
— Какво?
— Забравих да му поискам пари. Мира забрави, представете си. Помислих си аз, че е превъзбудена. Толкова усилия, а… мамка му, мамка му, мамка му. — Пое си дълбоко дъх и след малко добави: — Е. Може би сега ще успея да се вмъкна в храма. А и скъпият ми избелен бог знае, че трябва да се отърва от малко хаос по пътя. Трупам го вече цял ден. Като вода в язовир. Насекомите не стигат за толкова много хаос, а и тук не останаха никакви.