И да беше забелязал събрания им багаж, не каза нищо. Найкис му помогна да съблече дрехите на Мира. Никога не беше смятала, че дрехите правят мъжа, но липсата им определено постигаше същото. Олекна ѝ, като видя как нейният Пенрик се появява изпод маскировката… а защо не и изпод контрола на демона си? Защото беше стигнала до извода, че Мира не е само лъскаво лустро. Не е само роля.
Значи… значи тази нощ Пенрик очевидно беше правил неща, които тя не би направила за нищо на света. Мъжете бяха такива. Мушкаха хора с мечове например, или плячкосваха градове. Ала въпреки аргументите на здравия разум Найкис откри, че се отдръпва от него. Дали щеше да ѝ е по-леко, ако той изглеждаше по-разстроен от стореното? Такава реакция поне би могла да разбере.
Накрая попита друго:
— Как ще се измъкнеш от къщата, без да те видят?
— Има слугинска вратичка в задната стена на пералното. Не ми трябва фенер, така че лесно ще се измъкна.
„А ако е заключена?“ — понечи да попита тя, но си даде сметка колко глупав би бил този въпрос. Виждала бе как Пен се справя с ключалки. Явно имаше препятствия, непреодолими дори за магьосниците, но обикновените ключалки не спадаха в тази категория.
А после той излезе, измъкна се тихо като котка. Ала този път Найкис си помисли за големите диви котки в северните планини, онези, които отмъкваха агнета и пеленачета в нощта. Примирила се бе, че Пенрик е странен, но досега явно беше живяла със заблудата, че странностите му не крият опасност.
Какво, както не криеха опасност Аделис или Каймис, или Чадро? Пенрик говореше тихо, усмихваше се кротко, играеше го безобиден, но Найкис започваше да си дава сметка, че вероятно е най-опасният мъж, когото познава. Или, ако не друго, най-малко предсказуемият… може би това беше в корена на всичко. Повечето мъже се придържаха към определената си роля в живота. Ако знаеш каква е ролята, лесно ще предскажеш поведението им. Но Найкис не знаеше каква е служебната характеристика на един обладан от демон магьосник.
Същото важеше и за Аделис, между другото. Пенрик владееше сили, които брат ѝ нито можеше да види, нито да парира с войнишките си умения. Разбираше ли Пен, че грубото отношение на Аделис към него се корени в добре прикрит страх? И разбираше ли го Аделис, в този ред на мисли?
Мина още час в нервно очакване, макар че този път изтощението надви Найкис и тя се просна на дюшека си до Аделис. Той заспа, тя — не. Накрая Пенрик се върна като призрак, но без придружаващото сияние на свещ в мрака. Онази на умивалника, която с мъка спасяваше стаята от пълния мрак, вече догаряше и пламъкът ѝ се гърчеше неприятно.
Аделис се надигна заедно с Найкис и попита:
— Някакви проблеми?
Пенрик махна с ръка.
— И да, и не. Никой не ме видя. Но в храма явно опразват кутиите всяка вечер, преди да заключат. Не намерих и една монета.
Аделис смръщи вежди.
— А някакви ценни предмети поне? Хубави свещници, посуда…
— Имаше, но опитаме ли се да ги заложим в Соси, ще ги познаят. — Гласът му стана необичайно остър. — А понеже целта на упражнението е да се измъкнем от града, подобно действие би било лишено от смисъл. Не че същата идея не хрумна и на мен, повярвай ми. — Млъкна, колкото да съблече набързо палтото и панталоните си и да се метне в леглото по риза и долни гащи. — О, богове. — След миг добави: — Но поне успях да се отърва от натрупания през деня хаос. Видях едно болно улично куче. Бедната животинка.
Което подсети Найкис за друг въпрос:
— А как се спасяваше от натрупания хаос, докато си работил за ордена на Майката в Мартенмост?
Тихо пръхтене откъм леглото.
— Сключих сделка с един от градските касапи. Лекувал бях дъщеря му и в замяна той ми позволи да убивам вместо него. Всички имаха полза — аз редовно се справях с огромно количество хаос, а добичетата умираха без болка и страх. Явно е било и теологически приемливо, предвид че никой бог не се яви да ме мъмри. За щастие. Началниците ми също бяха доволни от договорката, защото тя им позволяваше да ме използват до границата на възможностите ми.
И отвъд нея, докато не се е прекършил, ако беше разбрала правилно другата му нощна изповед, онази в храма в Скирос. На която Аделис не беше присъствал, нито тя му беше преразказала, напомни си Найкис. Нямаше желание да му обяснява и сега.
— Получаваше се добре — продължи със спомените Пенрик. — Макар че за известно време спрях да ям месо. Което е странно. Не бях имал този проблем с дивеча, който убивахме по време на лов, нито с животните, които колехме у дома. — Отпусна тежко глава на възглавницата и направи свещения знак. Гласът му сякаш идваше изпод леглото. — Утре ще трябва да измислим нов план. Този стана твърде сложен.