„Богове пет, нямам търпение това пътуване да приключи.“
6.
Тъмнината ги настигна на три четвърти от пътя до границата. След кратък спор Пенрик реши да спрат в следващия хан, да вечерят и да пренощуват под покрив, вместо да плащат допълнително за нощен пробег. Мира щяла да е омачкана и непривлекателна при срещата си с граничарите, ако прекарала нощта в каретата, пътуването по тъмна доба било рядкост и щяло да повдигне излишни въпроси, а и по-добре било Аделис да представи молбата си за убежище в двора на Орбас по светло. Аделис никак не хареса идеята за това ново забавяне. За това Пенрик не можеше да го вини.
Ханът се оказа скромен и чист, но Мира се цупеше и остави Пен сам да играе ролята. За щастие представлението не трая дълго — златните монети на пътуващата куртизанка говореха вместо нея и бързо им осигуриха нощувка и вечеря в стаята им. Дездемона все още му говореше, но май нямаше много за казване.
Найкис също се бе умълчала, очевидно отвратена от снощното му изпълнение, което се бе оказало изненадващо успешно. Е, изпълнението си беше на Мира, но каква би била ползата да го изтъква постоянно? Най-много да остави впечатлението, че демонът му се кани да вземе надмощие, а това едва ли би помогнало. Явно трябваше да се задоволи с първоначалната си задача, а именно да преведе Найкис и брат ѝ през границата. Всичко друго, включително признателността, си беше бонус, който не зависеше от него, нали така? Даже беше по-добре, че му е сърдита. Така раздялата нямаше да е толкова трудна. Нали?
Мисълта, че престоят им в Соси вероятно е бил божествен отговор на чужди молитви, също не помагаше. След като духнаха свещите и се настаниха в леглата, Пенрик насочи мислите си към въпроси от по-прагматично естество.
Във Вилнок можеше най-после да докладва в местната палата на своя орден и да опровергае слуховете за екзекуцията си в бутилковата килия в Патос. Или да потвърди слуха, че е избягал. Новините за съдбата на пратеника им би трябвало да са стигнали вече до Лоди, до дука и архисвещения, но Пен нямаше представа какво гласят въпросните новини, още по-малко дали в Лоди са им повярвали. Като нищо можеше да го мислят за мъртъв. Което подсети Пен за книгите му — как беше постъпил архисвещеният с тях? Беше ли ги поискал за себе си, или беше предал цялата колекция на дука, или, да не дават боговете, ги беше разпродал на парче?
И ако безценната му библиотека е била разпарчетосана непоправимо, за какво му беше изобщо да се връща в Лоди? Замисли се за съблазнителната идея да си остане мъртъв. Би било умен и чист начин да избяга от дадените клетви и ограничаващите правила. Само дето май не му се искаше. Сърце не му даваше да зареже репутацията си на учен, която беше градил десет години, а пък нали всеки учен има нужда от богат меценат. Обикновените хора нито разбираха, нито биха платили за услуги като неговите, не и без да видят непосредствена полза за самите себе си.
„Ами, имай го предвид за в бъдеще“ — измърмори Дез, принудена да търпи безпокойството му. Сякаш имаше друг избор, освен да се примири с него, така както той се примиряваше с нея.
„Дез!“
Само дето не успя да го докара възмутен.
На следващата сутрин потеглиха сравнително рано, въпреки забавянето, докато приведат Мира в най-добрия ѝ вид, което окончателно изнерви Аделис. Накрая, следвана от слугите си с еднакви табарди и маски, Мира се качи в каретата и потеглиха отново на път. Оставаха им само двайсет и пет мили. Още една смяна на конете щеше да е достатъчна, ако не се броеше онази в пограничното село, където трябваше да освободят седонийската карета и да наемат орбийски транспорт. Без съмнение на висока цена, но пък услугата беше гарантирана. Местните, и от двете страни на границата, бяха превърнали съдирането на три кожи от пътниците в щастлива традиция.
Вече бяха сменили конете и им оставаха още десетина мили до границата, когато Аделис, напрегнат като струна, обърна глава.
— Коне. Галопират след нас.
— Сложи си маската, преди да надничаш през прозореца, мамка му! — повиши глас Пен. Аделис го изгледа ядно, но се подчини. Найкис стрелна Пен с поглед, стресната от тази нетипична за него ругатня, и подаде глава през другия прозорец.
— Кавалеристи. Шестима — докладва тя.
Аделис изпсува.
— На Копелето зъбите и на Майката кръвта. Това е Егин Чадро. Дошъл е да ти отмъсти, Пенрик!