— Каретата ще може ли да ги надбяга до границата? Ако предложиш още пари на кочияша? — попита Найкис.
— Абсурд — каза Аделис. — Много сме далече от границата. След още миля ще ни настигнат. Ще трябва да се бием. — Откопча канията на ножа си, а меча остави на седалката. Извади лъка от вързопа, сложи му тетивата и подготви оскъдния им запас от стрели. После погледна навъсено Пенрик. — И преди сме се справяли с толкова противници, с общи усилия. Ще направиш ли пак някоя магийка, Пенрик? Ти ли ще вземеш лъка, или да го дам на Найкис? Или те е страх да не си изцапаш рокличката?
Пенрик пропусна обидата покрай ушите си. Искаше му се да мисли бързо, но в главата му изникваше единствено носталгичният образ на тихия кабинет над канала в Лоди.
— Достатъчно е един да оцелее, за да предупреди граничарите. Те ще повикат подкрепления и ще ни сгащят за нула време.
Аделис стисна зъби.
— Значи ще се постараем да няма оцелели.
Пенрик се замисли за потенциалния хаос. Това дар от неговия бог ли беше? „Ако е така, да знаеш, че не го искам, господарю.“
— По този път има много хора. Някой случаен очевидец също би могъл да предупреди граничния пост. Или цяла карета с очевидци. Едва ли можем да разчитаме, че такава кървава битка ще остане тайна. — Плъзна се към Найкис и също погледна през прозорчето. Конниците бяха скъсили разстоянието и през тропота на копитата, дрънченето на сбруите и скърцането на каретата се чу силен вик. — Чакай.
— Какво? — викна Аделис вбесено. — Ти побърка ли се? — Стисна устни. — Или най-после си решил да ни предадеш? За какво толкова си говорихте с Чадро часове наред снощи?
— Не за това, уверявам те — повиши на свой ред глас Пенрик. — Чуй.
Виковете се превърнаха в думи:
— Сора Мира! Спри! Моля те!
— Не мислиш ли — бавно продължи Пенрик, — че ако беше разбрал за дегизировката, щеше да крещи нещо друго, например: „Спри, за да ти резна гърлото, Джуралд, лъжливо копеле такова“?
Найкис вдигна вежди.
— Мислиш ли?
— … освен ако не хитрува. Толкова ли е хитър генералът, Аделис?
— Може би. — Аделис посегна към дръжката на меча. — Може би.
— Защото ако още вярва, че съм Мира, сигурно ще успея да ни измъкна със сладки приказки от тази ситуация. — Каквато и да беше ситуацията. — Да му върна останалото злато или нещо такова. — „Нали така, Мира? Нали?“
Отговори му тежко и красноречиво мълчание.
Пен се опита да я умилостиви. „Прекрасна Мира, истината е, че не оцених по достойнство усилията ти, за което се извинявам и обещавам да ти се отплатя по-късно… стига да има по-късно. А и ако ни убият тук, на този път, къде ще прескочите? Тоест, знам, че Чадро ти харесва, но едва ли по този начин!“
Дездемона изсумтя. „Възхитителен мъж, но не притежава бърз и гъвкав ум. Не е като теб, младежо.“
— Можем да се бием, ако от разговора не излезе нищо — каза Найкис и преглътна, — но не можем да говорим, ако първо сме се сбили. Нека Пенрик си опита късмета.
Аделис изскърца със зъби, но все пак кимна неохотно.
— Права си.
Пен също кимна и каза:
— Ти остани в каретата, Аделис, и седни в ъгъла да не те виждат. Маската може да заблуди човек, който не те познава, но не и такъв, с който си седял на една маса. Ако нещата тръгнат зле, ще се опитам да пратя два коня към вас. Или да срежа каишите на водещите коне в нашия впряг, или нещо друго от сорта. Стигне ли се дотам, бягайте и не поглеждайте назад.
— Няма нужда да ми даваш професионални съвети, Пенрик — изръмжа Аделис, — нито ти на мен, нито аз на теб.
Ухилените конници ги обградиха, единият посегна към стреснатия кочияш, друг улови юздите на впряга. Виковете им да спрат звучаха бодро, а не заканително. Каретата намали, кочияшът протестираше на висок глас, но не оказа съпротива. Чадро се появи в галоп и обърна запенения си кон така, че да блокира вратичката. Ноздрите на бедното животно бяха зачервени и издути. Чадро не изглеждаше много по-добре от коня си, но пък излъчваше екстаза на победител в състезание по надбягване. Дишаше тежко, а грозното му лице лъщеше от пот.
Пен направи свещения знак, потупа пет пъти устните си с палец, пое си дълбоко дъх, усмихна се и се наведе през прозореца.
— Скъпи Егин! — извика с надеждата че звучи изненадан. — Какво правиш тук?
— Мислех, че ще те заваря да си почиваш при Зире. Не очаквах да потеглиш толкова бързо. Снощи идвах да говоря с теб, но ти вече беше тръгнала.
— Както споменах, поела съм ангажимент, а вече се забавих твърде много.
Чадро се смъкна от коня, подаде юздите на един от войниците и вдигна поглед към нея.