— Мира, би ли се поразходила с мен? Имам да ти казвам нещо, но то е само за твоите уши.
Пен се поколеба, но точно тогава Мира най-после се обади: „О, да му се не види. Тази пиеска съм я играла и преди, толкоз често, че съм им загубила бройката. Дръпни се, просветен глупако. Не мога да гледам как се дъниш.“
Пен с облекчение ѝ отстъпи кормилото, макар че остана нащрек, готов да си го върне при нужда. Тя слезе от каретата право в услужливите ръце на Чадро, много по-изящно, отколкото би могъл да го направи Пенрик. Усмивката ѝ беше признателна и топла. Прегръдката на Чадро беше разбираемо гореща и Пен побърза да хване ръцете му, преди да са се насочили към някоя от подплънките. Тук нямаше удобни шалчета, каиши и креватни табли, които да озаптят генерала, а костюмът на Мира беше замислен да заблуди окото, но не и ръцете.
Мира хвана Чадро под ръка и го поведе настрани, далече от наострените уши и любопитните погледи на останалите. Близо до пътя имаше стар чинар и Чадро спря под шарената му сянка. Сухи листа прошумоляха под краката им. Генералът се обърна към Мира и хвана ръцете ѝ. Пен сведе поглед към сериозното му грозно лице — беше поне с половин глава по-висок от него дори без сабото. Чадро вдигна поглед като човек, коленичил пред олтар.
— Какво трябва да направя, за да останеш с мен, Мира?
— Не мога да остана. Обясних ти, че пътувам, и защо.
— Да, зная, че беше напълно откровена с мен…
„Опа… ох!“
— Но пътуваш, за да отидеш при мъж — продължи той. — Защо, вместо това, не останеш при друг?
— Вече съм решила.
Той сведе глава.
— Предполагам, че онзи щастливец ще ти даде само част от богатството си. — Пое си дълбоко дъх. — Ами ако аз предложа нещо повече? Омъжи се за мен и всичко мое ще бъде твое.
— О, Егин — въздъхна Мира. — Мислиш ли, че и преди не съм получавала такива предложения, от други велики мъже?
„Лъжеш и мажеш с голямата баданарка, нали?“ — помисли си Пен.
„Не. Казвам чистата истина.“
Мира потупа с пръст Чадро по големия крив нос, приятелски, но и дистанциращо. После каза:
— Когато стигна до Орбас, ще трябва да избирам между двама дукове.
Което, осъзна Пен, беше самата истина. Макар че дукът на Адрия не беше показал никакви признаци, че го иска в леглото си. И толкова по-добре.
Чадро преглътна, смутен. Но не за дълго, защото явно не беше човек, който лесно се предава, иначе не би се издигнал до настоящия си чин.
— Но едва ли някой от тях ти предлага женитба.
— Да. И в това е предимството им.
— Не е нужно да плаваш сама в бурните води. Аз мога да бъда твоето пристанище. Твоята скала.
— Ти си войник, Егин. Служиш на императора, не на мен. Лош късмет в някоя битка и скалата ми ще се превърне в прах. Или в пръстта на пресен гроб.
— Вдовицата на един седонийски генерал получава щедра пенсия.
— И да заменя булчинската рокля за вдовишка дреха? Харесвам те много, но перспективата не ми допада.
„Ама този тип наистина не знае как да ухажва жена“ — подхвърли развеселено Пенрик.
„Млъкни — смъмри го Мира. — Много е сладък.“
Пен се вгледа в грозното лице и се опита да види онова, което явно виждаше Мира. И за свой ужас успя.
— За какво си мечтаеш дълбоко в сърцето си, Мира? Мога да ти дам много и съм готов да го положа в краката ти.
Тъжно и нежно, Мира се усмихна.
— Искам свободата си.
Чадро мълча дълго, обмисляйки думите ѝ. Накрая кимна едва доловимо.
— Аз държа на думата си. Искаш ли поне да те изпратя до границата?
— Това би било чудесно.
Чадро ѝ предложи ръката си и двамата тръгнаха заедно към каретата.
— Ако онзи твой дук се окаже недостоен, ще ме потърсиш ли?
— Да.
— Още си млада, на колко — двайсет, двайсет и три? Може да си промениш мнението след време. Имаш много време пред себе си.
„Представа си нямаш колко — помисли си Мира. — Аз си нямах представа колко.“ Беше царувала в Лоди преди повече от век все пак.
— Ще ме искаш ли, когато стана на трийсет? На четирийсет? — Усмихна се сухо. — На двеста?
— Да — простичко отговори Чадро.
— Жестоко е да ти давам празни надежди.
— Жестоко е да не ми дадеш никакви.
— Не бих казала.
„Това е мъчително“ — изпъшка Пен.
„Мда. Миличките постоянно си въобразяваха, че са влюбени в мен. Повечето бяха влюбени само в пишките си.“
„Но не всички?“
Тя въздъхна мълчаливо.
„Да, не всички. Сигурно щях да отстъпя пред един, но туморът в матката ме изпревари. Умрях, преди да навърша четирийсет и пет. — После изведнъж живна. — Приятно е да знам, че още мога да ги закача на въдицата си.“