„Да, Мира, а сега откачи този и го върни във водата, ако обичаш.“
„Опитвам се — нацупи се тя. — Но той е така очарователно упорит.“
— Двама дукове, а? — каза Чадро и изпъшка пораженчески.
— Човек трябва да се възползва от всяка възможност.
— Някои възможности май идват твърде късно. Или твърде рано. — Той спря и я обърна към себе си. — Онази вечер правихме много неща, но целувка така и не получих.
Пен едва успя да мушне ръка помежду им и да разпери пръсти върху гърдите на генерала, преди Чадро да притегли Мира към себе си, да се повдигне на пръсти и да притисне устни към нейните. Пен остави Мира да му отвърне с нежност, но и непорочно, нищо общо със страховитата ѝ изобретателност в спалнята през нощта. Нищо чудно, че бе въртяла мъжете на малкия си пръст. Добре че беше избрал малките подплънки, които се криеха под щедрите дипли на синьо-зелената рокля. Войниците взеха да дюдюкат и да свиркат. Пен лесно си представи ококорените погледи зад маските в каретата.
— Свободата също може да се превърне на прах — прошепна Чадро.
— Знам — отвърна Мира.
— Твърде млада си за толкова мъдрост.
— А ти си твърде стар за толкова глупост. Но си мил, а това е съкровище, по-ценно от злато. Дано жената, която дариш с добротата си, бъде достойна за нея. — С тези думи Мира се измъкна от прегръдката и Пен забърза към каретата, ужасѐн от мисълта, че някоя уличаваща част от подплънките му може да се изхлузи, размекната от жегата. Чадро го последва с тъжна усмивка и помогна на Мира да се качи по стълбичката, после стисна за сбогом пръстите ѝ и затвори вратата на каретата.
Пен се тръшна на седалката срещу Найкис и Аделис, като едва си поемаше дъх. Отвън долетяха приглушени команди и когато потегли отново, каретата имаше ескорт от шестима въоръжени кавалеристи.
Аделис изглеждаше готов да се метне отгоре му и да го удуши.
— Какво стана?!
— Генерал Чадро любезно предложи на сора Мира да я придружи до границата, за да бъде тя в пълна безопасност.
— Какво? — ахна Найкис. — Ти как го извъртя това?
Аделис се обърна рязко да погледне през прозореца, сякаш да е сигурен, че все още се движат в правилната посока.
— Заслугата е изцяло на Мира, уверявам те.
Найкис се взря в него с тревога, която дори обшитата с пайети маска не можеше да скрие.
— Къде свършва Мира и къде започва Пенрик под това твое хубаво лице?
Пен се сети за Сюган и Литикон, които почти се бяха слели след толкова години, както и Васия, впрочем, и поклати глава.
— Ако живея достатъчно дълго, кой знае. Границата може и да се заличи. — Все още задъхан, той облегна глава назад и зачака сърцето му да се успокои. Това чудо се беше оказало по-лошо и от спринтирането. — Ако преди това демонът ми не ме убие с шантавите си изпълнения. Макар че тогава проблемът няма да е мой. Утешителна мисъл.
Найкис се напрегна и понечи да се дръпне, но в теснотията на каретата това не беше лесно.
Пенрик затвори очи и си помисли: „Кълна се в своя бог, Дездемона, че ако някога пак се наложи да бъда жена, ще се превъплътя в просветена Аулия.“
„Неблагодарник!“ — викна Мира, но май не беше ядосана, а по-скоро развеселена. Намираше него за забавен, без съмнение.
Аулия се обади с тих глас: „Не знам дали да го приема като комплимент. Да не би да казваш, че съм скучна?“.
Пенрик им изпрати образ на себе си как размахва извинително ръце и се предава, при което Дез се изкиска самодоволно, преди да каже: „Ако си искал скучен живот, Пенрик, значи си избрал грешния демон на онзи път към Зелен геран“.
„Ха. Кой кого избра, ако мога да попитам?“ И как да различиш грешния демон от правилния? Всички демони бяха еднакви в началото, безформени топки хаос, промушили се в света от Преизподнята на Копелето или както там се наричаше хранилището им. Ставаха различни един от друг благодарение на ездачите си и колкото повече ездачи сменяха, толкова повече растеше разликата. Теологическият довод на Дез, че храмът не е прав да вини демоните заради влиянието на ездачите им, беше част от отколешен спор, който със сигурност нямаше да решат в карета на пътя.
Въпросната карета подскачаше и се люлееше. След няколко минути Пенрик отвори очи и събра мислите си колкото да предупреди Найкис и Аделис:
— Да не сте споменали на никого за тази случка.
— Защо, срам ли те е, просветени? — изсумтя Аделис. — Види ми се малко късно да щадиш гордостта си.
— Нито дума — каза раздразнено Пен. — Ако враговете ти в императорския двор научат, че Чадро те е придружил с почетен ескорт до границата, ще го обесят вместо теб, Аделис. А той не го заслужава. — После добави с щипка жестокост: — Или ще го ослепят с врял оцет.