Това явно уязви Аделис, защото той трепна и сведе очи. Може и да не се беше засрамил, но поне млъкна. Не за дълго, уви.
— Ако един ден се окажем от противниковите страни на бойното поле, сигурно ще съжалявам, че не са го обесили.
Последните пет мили до границата минаха в мрачно мълчание.
Генералският им ескорт ги прекара през граничния пост от седонийска страна бързо, с поклони и без въпроси. Изминаха с каретата още няколкостотин метра до потока, който бележеше държавната граница, и нагоре към поста на орбийските граничари. Там кочияшът ги остави, взе си платата и обърна конете.
Орбийците, видели впечатляващата им поява от другата страна на границата, не можаха да сдържат любопитството си. Тримата се придържаха стриктно към ролите си. Рано беше да се разкриват. Двамата маскирани слуги вървяха кротко след умопомрачителната си господарка, която даде на граничарите да разберат, без да споменава имена, че пътува с протекцията на висш орбийски лорд, който с нетърпение чака безпрепятственото ѝ пристигане.
Единствената неприятност ги сполетя малко по-късно, след като минаха през граничния пост и бяха атакувани от трима конкуриращи се собственици на карети. Аделис, в ролята си на охранител, ги навика набързо и избра онзи, чийто впряг изглеждаше най-отпочинал и бърз. Чак след като се качиха в новата карета Чадро, който ги наблюдаваше от другата страна на долчинката, махна на Мира за сбогом. Тя му помаха в отговор и му прати въздушна целувка, а генералът обърна коня си и потегли, смъкнал безутешно рамене.
Бяха на миля от пограничното селце, пътят се виеше напред, а зад тях всичко беше спокойно, когато Аделис най-после хвърли широкополата шапка и карнавалната маска на пода на каретата, преви се на две и скри лицето си в шепи. Раменете му се разтресоха, но дали защото плачеше, или защото се канеше да повърне, Пенрик така и не разбра. По малко и от двете, вероятно. От тримата Аделис беше поел най-големия риск по време на бягството и маската, която ги гледаше от пода с празни очи, едва ли беше единствената, която е носил.
Найкис стисна мълчаливо ръката му. Явно усещаше, че е по-добре да не казва нищо. Пенрик благоразумно последва примера ѝ.
7.
След като смениха конете на крайбрежния път, просветен Пенрик съблече труфилата на Мира и навлече своите, трудна задача в теснотията на каретата. Е… не точно „своите“, поправи се Найкис, а някакви що-годе подходящи дрипи, които бил купил от търговец на употребявани дрехи в Патос след бягството си от бутилковата килия и преди да се натресе на Найкис в градината на вилата ѝ. Сякаш бяха минали сто години от онази слънчева сутрин. Туника и панталони от небагрен лен и зелен елек, който бе подхлъзнал уморения ум на Найкис да го приеме за лекар от ордена на Майката (незаклет). Дрехите, лъжите, както и самите те изглеждаха смачкани и износени след дългото бягство.
— Когато стигнеш до двореца на дука, Аделис — каза Пенрик и вдигна ръце да развали елегантната прическа на Мира, — със сигурност ще има много въпроси за слепотата ти. Бих те помолил… настоятелно… — Спря да преподреди думите си. — Ще е много по-лесно за самия теб, ако кажеш, че палачът не си е свършил добре работата с врелия оцет и зрението ти се възстановило от само себе си. А за отока се е погрижила сестра ти.
Аделис го измери с поглед.
— И не искаш да се знае, че е твое дело? Твое постижение?
— В този случай — не.
— И каква ще е твоята роля в пиеската? Този път? — Очевидно бе, че Аделис се е уморил до смърт от актьорски превъплъщения.
— Едва ли ще се наложи да говоря. Щом стигнем във Вилнок, ще намеря главния храм и ще докладвам в палатата на Копелето. Щом си върна самоличността, все ще намеря начин да се прибера в Адрия. — Стрелна с поглед Найкис, предпазлив поглед и неразгадаемо лице. Разреса с пръсти косата си и започна да я плете на обикновена плитка. — От друга страна, може би ще е добре да дойдете с мен и да използвате палатата на ордена като плацдарм към двореца. Да се измиете, да хапнете, да вземете назаем някакви по-свестни дрехи. И да изпратите някого да съобщи за пристигането ви, някой дякон или свещен, комуто ще обърнат внимание. Вместо да изненадате домакина си. Това не е военна кампания все пак.
— Да — бавно каза Аделис, — добре ще е да не изглеждаме като просяци пред портите на дук Джарго.