Макар да бяха точно такива. Или не? Аделис имаше какво да предложи, истинско съкровище от военни умения и опит, безценни за всеки заобиколен от врагове държавник. Пенрик беше прав, брат ѝ не биваше да изглежда като отчаян молител, не биваше сам да смъква цената си. А понеже тя се явяваше единствената му свита, същото важеше и за нея. Найкис смъкна слугинския си табард и го остави настрани. Аделис вече бе съблякъл своя.
Пенрик жертва последната вода в меха да намокри една мръсна риза и да изтърка с нея ружа и чернилото на клепачите си. В резултат заприлича на мъж, когото са ступали в кръчмарско сбиване и после не е спал три дни. Найкис дръпна нетърпеливо ризата от ръцете му и доизчисти грима. Той ѝ благодари със сумтене. А тя, вместо да го замери ядно с ризата, само я тикна в ръцете му.
Пристанищният град Вилнок се ширна пред погледите им след поредния завой на изкачващия се път и Найкис подаде глава през левия прозорец с надежда да открие някакъв ориентир в преобърнатия си наопаки свят. Зървала бе от време на време морето през последните няколко мили, но сега брегът се разтвори пред погледа ѝ. Вилнок беше обкрачил тинестото устие на река Оар, плавателна за по-големи лодки само в началото си, преди коритото ѝ да се стесни сред възвишенията на тази планинска земя и водите ѝ да станат твърде бурни. Градът се беше спускал по течението на реката през годините и бе завзел крайбрежието с укрепленията си, превръщайки се в едно от малкото добри пристанища на Орбас по насечената крайбрежна линия. Което беше сред причините дукът да превърне града в своя лятна столица, макар че за седонийското око на Найкис Вилнок не изглеждаше много по-голям от Патос.
Конюшнята беше пред градските стени. Тримата слязоха от каретата и се разплатиха с кочияша. Едно конярче ги упъти към местната палата на Копелето, долепена до главния храм, който се виждаше от двора на странноприемницата като неясен силует, кацнал на високото. Като никога, тримата дадоха истинските си имена на стражата при градските порти, макар и без титли и други уточнения — Пенрик кин Джуралд, Аделис Арисайдия, Найкис Арисайдия Катаи. Пенрик явно не беше проявил особена изобретателност или предпазливост, помисли си Найкис, когато се бе представил под псевдоним в Соси… стига Джуралд да беше истинската му фамилия.
Лесно намериха местната палата на белия бог — сграда с по-скоро административни, отколкото религиозни функции, настанила се в старо градско имение на една уличка край храмовия площад. Пенрик ги вкара покрай портиера без много обяснения, а после ги остави да чакат във вестибюла, докато той си пробие с приказки път през йерархията. Върна се точно навреме. Ако се беше забавил още пет минути, нямаше да завари изнервения до крайност Аделис. Придружаваше го побеляла жена с бялата дреха на свещена и с медальон на шията, който сигурно обозначаваше висок ранг. Това се потвърди и от поведението на портиера и посветения, които бяха останали да ги пазят и които изпъчиха уважително гърди при появата ѝ. Жената се обърна към Аделис с „генерале“, към Найкис с „мадам Катаи“, а към Пенрик с „уважаеми просветени“. Последното накара портиера и посветения да примигнат, а негодяя с медната коса да ги удостои с широка усмивка.
След това една усмихната млада жена поведе Найкис към женската спалня, като не спираше да я разпитва за приключенията им. Найкис отговаряше едносрично. Но беше такова облекчение отново да е в женска компания, пък макар и само за час-два. Приказливите жени, които я наобиколиха да ѝ помогнат с банята и дрехите, ѝ напомниха за грижите, които Зире бе положила за Мира, макар резултатите да бяха по-малко зрелищни и далеч по-прилични. С други думи, Найкис заприлича на охранена сива яребица и се зачуди дали не би изглеждала по-малко скучна, ако можеше да облече роклята на Мира. Без удължението при подгъва.
Докато я къпеха и обличаха, Найкис си мислеше за всички неща, които Пенрик беше направил за тях — без никаква полза за себе си, ако Аделис не избереше Адрия. Или ако дук Джарго не избереше Аделис? На това ли се надяваше Пенрик, затова ли продължаваше да им помага? Нямаше никаква гаранция, че дукът на Орбас ще ги приеме с отворени обятия.
Найкис не искаше да се мести в Адрия. Не бе искала да напуска и Седония, в този ред на мисли, макар да не съжаляваше и за миг, че е помогнала на брат си. Просяците нямат право на избор, нали така. Значи, ако искаш да имаш избор, не трябва да просиш? Имаше нещо сбъркано в тази мисъл, предвид че много скоро Аделис щеше да се яви пред дука в ролята на молител.
Онова, което Найкис искаше в действителност… е, не можеше да го получи, нали така? Значи правото ѝ на избор се превръщаше в правото да се примири с избор между наличните възможности. Които далеч не бяха еднозначни, а смесица от неща, които искаше отчаяно, и други, с които не искаше да има нищо общо.