„Иска ми се поне за кратко животът ми да не е поредица от рискове и бягство.“ Богове. Беше толкова уморена, че очите ѝ пулсираха. Но още нямаше право да се отпусне. Тепърва предстоеше да се явят в двореца. И тя трябваше да се държи достойно, без да направи нито една грешка, заради брат си.
А ако дукът наистина приемеше Аделис под крилото си и му обещаеше всичко желано? Аделис щеше моментално да хукне по задачи, да обикаля гарнизоните на новата си армия, а сестра му щеше да остане сам-самичка в чужда страна. Е, щяха да я настанят някъде, несъмнено на сигурно място, но пак щеше да е сама сред непознати. Преди четири години се бе върнала в къщата на овдовялата си майка, след като самата тя бе овдовяла, но сега не можеше да го направи, защото и онази къща, и майка ѝ бяха в Седония. „Дано да е добре и нищо да не я заплашва“, помоли се мълчаливо Найкис. Враговете на Аделис едва ли биха предположили, че любовницата на баща му е била като майка за законородения му син, не по-малко от благородната дама, която го беше родила. Само най-близките му приятели знаеха това.
На сигурно място в Седония… тази мисъл вече не я блазнеше като преди, казваше си Найкис, когато една задъхана девойка влетя в спалното. Време било Найкис да слезе във вестибюла, защото бил пристигнал паж от двореца, а генералът вече чакал мадам сестра си.
Завари Аделис да я чака в преддверието, облечен в чисти дрехи, тъмни панталони и туника, които му бяха по мярка. Без излишна украса, повече по войнишки, отколкото аристократично, но и някак съвсем на място. Дук Джарго със сигурност предпочиташе да умножи подчинените си, а не да се сдобие с нов съперник. Някой беше подрязал косата му според офицерските стандарти. Разперените като птичи криле червени белези около кехлибарените му очи сигурно изглеждаха страшничко за всеки, който не е свикнал с гледката. В друго време Найкис сигурно би нарекла ефекта „демоничен“, но вече имаше доста по-точна идея какво представляват демоните в действителност.
Той ѝ кимна одобрително.
— Е, изглеждаме що-годе добре, предвид обстоятелствата.
Найкис си преведе това от аделиски и се усмихна на недоизречения комплимент.
Той пристъпи към нея и прошепна:
— Надявам се, че залитането ти по магьосника вече е минало. Предвид изпълненията му в Соси.
Усмихната ѝ повехна и Найкис се замисли върху абсурдността на онова, което беше видяла. Дори да оставеше настрана срамните въшки и влюбените генерали… „Видях го да изтегля смърт от женска гърда както се изтегля въ̀лна от къделя. А после да изхвърля хаоса в света навън като сянка в сенките на нощта. Той вижда в тъмното.“ Поклати глава.
— Вече не знам какво да мисля за него.
Аделис кимна, сякаш думите ѝ го бяха успокоили. Утеха, каквато самата тя не изпитваше.
„Та, като говорим за демона…“ Бързи стъпки по стълбището оповестиха появата на Пенрик. Найкис осъзна, че е зяпнала ококорено, точно като при първата им среща в патоската ѝ вила.
Незнайно как се беше сдобил с белите дрехи на ордена си по адрийската мода — прилепнала ленена туника с дълги ръкави и висока кръгла яка, закопчана догоре, но разкроена около бедрата и дълга до коленете. Прави ленени панталони. Светли излъскани обувки. И най-впечатляващото — тройният ширит с посребрени краища на лявото му рамо, емблемата на висш храмов свещен, като обичайните бели и кремави нишки се преплитаха със сребърната, която го бележеше като магьосник. Или предупреждаваше околните, че е такъв…
Крайно нечестно, но официалното облекло го правеше още по-висок.
Лакът по ноктите му беше изчезнал. Косата му още червенееше от къната, но в по-светъл нюанс, прибрана назад в стегнат възел на тила. Сините му очи грееха и Найкис си даде сметка, че за пръв път го вижда в истинския му вид, без лъжи и маскировка.
Движение привлече погледа ѝ към друг човек във вестибюла, нервно момче на дванайсетина години в ливреята на Орбас. Пажът на дука, за когото беше споменала девойката. Момчето пристъпи напред и допря ръка до челото си за поздрав.
— Ако всички вече сте тук, просветени, генерале, мадам, трябва да дойдете с мен при секретаря на дук Джарго майстор Стобрек, който ще ви заведе при дука.
Тръгнаха след момчето по улиците на Вилнок. Смекчената от морето светлина се скосяваше към залез. Аделис прошепна на Пенрик:
— Мислех, че си приключил тук.