— И аз, но ми казаха, че съм поканен. Което, когато поканата идва от дука, означава, че не е покана, а заповед. Имам известна репутация като храмов учен, а дукът, изглежда, колекционира такива хора. Учени, писатели, теолози, художници, музиканти. По-евтин начин да украси двора си, отколкото ако плаща на зидари, предполагам.
Найкис беше виждала великолепните сгради и приказните храмове на Тасалон, някои толкова скъпи, че едва не бяха разорили империята. За това Пенрик беше прав.
— Менажерия един вид? — сухо попита Аделис.
Пенрик се подсмихна.
— Понеже дукът нито ги язди, нито ги яде, нито ги впряга да му орат нивите, вероятно си прав, да.
Завиха на два пъти, преди да стигнат до широк булевард, който се спускаше почти до пристанището. Домът на дука не беше нито замък, нито дворец, а три стари имения, обединени в едно. От едната страна беше издигнато скеле, чуваха се удари на чукове, стържене на триони и подвиквания. Пажът ги въведе през една врата, без да дава обяснения на двамата постови, които само му кимнаха приятелски. Не зяпнаха лицето на Аделис, затова пък хвърлиха скришни погледи към рамото на Пенрик.
Найкис едва се бе ориентирала в настлания с мрамор вестибюл, когато един радостен глас извика:
— О, наистина е той! Какъв късмет!
— Майстор Стобрек, секретарят на дука — каза услужливо пажът, когато мъжът тръгна към тях с разперени за поздрав ръце. Надипленият му тоалет беше с една класа над обичайното за дворцовите чиновници облекло, а на златна верижка около врата му висеше служебен медальон.
Аделис си пое дъх и изправи гръб, но мъжът го подмина и сграбчи Пенрик за раменете.
— Просветен Пенрик от Мартенмост! За нас е чест, че сте тук!
Пенрик се усмихна смутено, че и паникьосано чак, но позволи на секретаря да разтърси ръцете му.
— Просветен Пенрик от Адрия през последната година — обясни той. — Вече съм при тамошния архисвещен. Познаваме ли се, ъъ?…
— Да, запознахме се на онзи изключителен храмов конклав в Карпагамо. Минаха пет години оттогава, нормално е да не ме помните. По онова време бях само чиновник от свитата на нашия архисвещен, а вашите таланти още не бяха придобили настоящата си известност. Но аз определено ви помня! Много ще се радваме, и аз, и дукът, да ни удостоите с присъствието си на вечеря.
Стобрек се обърна и след красноречива пауза добави:
— Вие също, генерал Арисайдия.
Усмивката, с която отвърна Аделис, беше като маска. Като дървена маска всъщност.
— Благодаря, майстор Стобрек. — Завъртя въпросително очи към Пенрик, но той само разпери пръсти и вдигна рамене.
Найкис прехапа устна. Силно. Макар че сигурно единствена сред присъстващите би могла да се смее на Аделис без последствия. И макар съмненията и в Пенрик да бяха все така дълбоки. Е, поне можеше да отхвърли онези за самоличността му. Пенрик очевидно беше Пенрик. „Както и ред други неща. Но това вече го знаех.“
И след още по-голяма пауза Стобрек добави:
— Както и вие, мадам Катаи.
Тя му отправи най-сладката си усмивка и измърка:
— Благодарете на дука, че е включил и мен, майстор Стобрек. — Беше почти сигурна, че само Пенрик е доловил иронията ѝ, ако се съдеше по лекото притваряне на клепачите му.
Появи се някаква жена… не, дама, поправи се Найкис след бърз оглед на роклята и дискретните ѝ бижута. Стобрек вдигна глава и каза доволно:
— А. Позволете да ви представя мадам Дасия. Първата придворна дама на нейна милост дукесата.
Жената му кимна и забърса с поглед двамата мъже, като ахна едва доловимо при вида на белезите върху лицето на Аделис, преди да се обърне към Найкис:
— Дукесата на Орбас би искала да се запознае с вас, мадам Катаи. Последвайте ме, моля.
И тръгна към мраморното стълбище, водещо към незнайния лабиринт от дворове и галерии на този импровизиран дворец.
Майстор Стобрек добави:
— А дукът очаква вас, генерале, и вас, просветен Пенрик. Елате с мен. — Двамата тръгнаха след него към един свод на приземния етаж и се скриха от погледа на Найкис.
Вече изглеждаше очевидно, че двамата с Аделис най-после са стигнали до безопасно пристанище. Постоянният страх от опасностите на непосредственото бъдеще беше останал зад гърба ѝ. Нима това не беше достатъчно?
8.
Трапезата на дук Джарго не отстъпваше с нищо на адрийската, макар че Пенрик бе седял на последната достатъчно често и не се впечатляваше от дукското великолепие. То, уви, означаваше, че вечерята продължава дълго и бива последвана от задължителните музиканти, затова мина много време, докато му се удаде възможност да поговори с Найкис насаме. Наложи се да я пресрещне на връщане от дамската тоалетна… а не на отиване и не беше нужно Дез да го предупреждава за това, благодаря. Помоли я с жест, добре де, побутна я към една галерия с изглед към малък вътрешен двор срещуположно на онзи, където дукът вечеряше с гостите си. Този тук се отличаваше предимно със строително скеле, сенки и както се надяваше Пен — възможност за известно усамотение.