— Хм — изхъмка Дездемона. Смешно ли ѝ беше? — Е, забавно е да нарушаваш правилата.
Пен мина по дългия път до Брястова улица, надолу до реката и оттам по течението ѝ покрай стария каменен мост. Стигна до пазар, който още не се беше разтурил, макар да преваляше пладне. Спря да послуша двама музиканти — единият беше с цигулка, другият с барабан, — които забавляваха минувачите с песни, някои глупави, други тъжни, и с подканяща шапка в краката си. Замисли се, че за разлика от другите търговци на пазара, тези двамата не можеха да си поискат обратно стоката, ако пазарлъкът не им хареса. Извади няколко медника и ги пусна в шапката, преди да продължи покрай кея.
Стигна до едно място, където стената на дигата беше ниска, остави овързаните дрехи и проточи врат над стената с надежда да види как реката се влива в езерото. Не се получи. Явно трябваше да намери някое по-високо място.
— Дездемона… музиката добър дар на духа ли е?
— О, да. Обичаме хубавите песни.
— Ами знанието? Книгите?
— И това е хубаво.
— Ти заедно с мен ли чете през последните дни? Над рамото ми един вид.
— Понякога.
— Искаш ли по-често да чета?
— За да ми угодиш тоест? — Май беше объркана.
— Ами… да, нещо такова.
Дълго мълчание, после:
— Всички тези неща са интересни, но ежедневният ти дар за мен е тялото, което споделяме и без което не бих могла да съществувам в този свят. Или в друг. Така че даровете на тялото са изключително приятни.
— Искаш да кажеш… говориш за моето тяло, така ли? Неща, която правя за своето тяло? — попита Пен в опит да се ориентира. Не че той би могъл да съществува в този свят без тялото си.
— Що, ти да не би да имаш друго тяло? Аз нямам.
— Засега. — Демонът беше споделял много други тела преди неговото. Дали щеше да споделя и други, след като?… Сети се за прекъснатите си сутрешни занимания в училището на Дамата отпреди няколко дни и лицето му пламна. Колкото и неудобно да се беше почувствал тогава, рано или късно тялото му щеше да вземе връх по въпроса, със или без приказливата публика. Не че не беше чакал с нетърпение да сподели това интимно преживяване с Прейта след сватбата им. Но не беше същото, нали?…
Дездемона въздъхна.
— Помисли си как добрият ездач се грижи за коня си. Храни го, тимари го, докато козината му лъсне. Проверява редовно подковите. Извежда го и двамата препускат заедно. Вплита панделки в гривата му, купува му хубаво седло и такъми с украса от сребърни капси и шарени мъниста. Кон, с който да се гордее.
„Чакай малко, нали уж аз бях ездачът?…“ Всички тези конски метафори започваха да го объркват.
— Накратко — каза делово Дездемона, — понеже досега не сме имали истински лорд, може ли поне да се обличаш подобаващо? Да опиташ поне?
Пен изсумтя и сведе поглед към ръкава на най-обикновеното си палто.
— За жалост точно така се обличат истинските лордове, когато кесиите им са празни като на рода Джуралд. — Демонът пак започваше да говори като сестрите му, което влизаше в твърде обезпокоителна комбинация с предмета, занимавал мислите му, преди Дездемона да се разприказва за коне.
— Иначе казано, което ти е приятно на теб, ни е приятно и на нас, поне в по-голямата си част.
Пен пак се стресна.
— Храна? Вино? — Други наслади на плътта?…
— Именно!
— Махмурлук?
На това тя отвърна самодоволно:
— Е, махмурлука го оставяме изцяло на теб.
— Значи не усещаш, когато мен ме боли или ми е зле? — Това водеше до някои странни заключения.
— Можем да се отстраним в известна степен, да.
— Да, но да се грижиш за демона си би трябвало да е по-трудно, отколкото да се грижиш за кон. — Не че конете бяха лесни, проклетниците. — Имам предвид храмовите правила и така нататък? — Всички говореха за тези храмови правила, но никой не си правеше труда да му обясни какво представляват.
— Трудностите ще дойдат и без да ги търсиш. — И след миг добави: — Макар че жална му майка на нещастния демон, който попадне на храмов аскет. Власеници, сериозно? Кому са нужни? — Остави у Пен впечатлението за драматично потръпване и той се усмихна въпреки всичко. После Дездемона добави натъртено: — А и само дълбоко объркан човек може да вярва, че собствените му несгоди носят полза другиму.
Пен примигна, понеже една стара загадка му се разкри изведнъж, като на длан. „Ами да. Точно така си е.“
Имаше нужда от малко време да осмисли последното, затова отново взе овързаните дрехи и каза:
— Хайде да намерим Брястова улица.