Облегнаха се рамо до рамо на парапета и впериха погледи в сенките.
— Е, Аделис получи своя пост — започна Пенрик. Поне това беше приключило бързо. Най-голямата дъщеря на Джарго наскоро се беше омъжила за „върховния обан“ — каква странна титла — на града-държава западно от Орбас и далечната граница на зетя беше подложена на русилийски набези. Джарго държеше да получи експертното съдействие на генерал Арисайдия срещу този враг. Вече мобилизираше войска, която да потегли на запад в помощ на новия му зет.
— Да, Аделис изглежда много… е, доволен едва ли е най-подходящата дума, защото не е чак толкова кръвожаден, че да се радва на предстоящите битки. Но определено прие задачата си сериозно. И толкова скоро. Но пък той е човек на действието. — Найкис се завъртя, опря лакът на парапета и погледна Пен. От стаите зад тях се просмукваше разсеяна светлина. — Ами ти? Дукът предложи ли ти отделение в менажерията си?
— Хм, намекна нещо в този смисъл. Би могъл да ми предложи, но само толкова. А и да исках, не бих могъл да се съглася просто така. По-сложно е. Тукашният архисвещен ще трябва да преговаря с архисвещения на Адрия. Който ме получи от принцесата-архисвещена на Мартенмост едва преди година срещу солидна сума и вероятно ще сметне, че още не си е избил вложението. — Пенрик потърка чело. — Определено не се справих добре с първата си мисия в Седония. — Вдигна поглед. — И преди ти зададох този въпрос, ще те попитам и сега. Мислила ли си за себе си? Защото дори Аделис не е толкова глупав да те помъкне със себе си към някой военен лагер.
— Да, за щастие. Мадам Дасия намекна, че може да се намери място за мен като придворна дама в домакинството на дука. Не на самата дукеса, а на една от дъщерите ѝ.
— Хм… Това изглежда… добре. Почетна позиция и безопасна.
— Да, Аделис също остана много доволен. Макар че предвид крехката възраст на въпросната дъщеря — момичето е на седем, — ще съм по-скоро бавачка или гувернантка, пак с дрехи втора ръка, но по-хубави. Слугинският табард може да е невидим… — тя очерта правоъгълник пред тялото си, — но пак ще го нося. Много по-важно е спокойствието, което ще получа, облекчението да не се оглеждам постоянно за поредната заплаха.
При което на Пенрик му хрумна една възможна такава.
— Придворните дами не са ли заплашени от притворни господа?
— Ако са на двайсет, може би. Аз съм на трийсет. Откакто овдовях и без чужда помощ защитавам успешно добродетелта си. — И изкриви лице в трудна за разгадаване гримаса. — Оказа се по-лесно, отколкото очаквах.
— О. — Той вдиша дълбоко, събра смелост и хвана ръката ѝ. — Найкис, имам ли някаква надежда, с теб?
Ала тя върна обезсърчително топката в неговото поле:
— Ще трябва да си по-конкретен, ако очакваш да ти отговоря. Надежда за какво?
— Чувал съм, че е лоша стратегия да заложиш всичко от първия път, но въпреки това ще го направя. Женитба?
Думите му бяха посрещнати с дълго и тягостно мълчание. Притеснен, Пенрик призова нощното си зрение с надежда да разчете лицето ѝ. Всички познати му линии и извивки бяха все така обичливи, но не излъчваха обич. Не излъчваха и омраза или неприязън, нито друга силна емоция. Беше лице на жена, която е изправена пред чудовищен куп неприятни задачи, с които няма силите да се заеме.
„Ами да, как иначе“ — вметна Дез неканена. Макар че Пен изрично я беше помолил да се въздържа от коментар.
„Диалогът е разговор между двама. Не между трима. Нито между четиринайсет, Дез.“
„Пенрик, бедната жена е изтощена. Усетът ти към правилния момент е по-лош и от този на Чадро, кълна се.“
„Чадро не би могъл да улучи по-добър момент, защото такъв не съществува дори теоретично“ — възрази той.
„Напротив. Човекът просто закъсня с един век“ — измърмори Мира, а Пен се направи, че не я е чул.
— Заради демона ли? — попита той направо. Случвало се бе и преди. Жените, привлечени от хубавото му лице и сбърканите си представи за охолния и интересен живот на магьосниците, бързо стигаха до извода, че Пен е ходещо бедствие, и хукваха да се спасяват като паникьосани кончета, нагазили в плаващите пясъци на тресавище.