След кратка пауза Найкис каза:
— Не… точно. — Сякаш сама остана озадачена от отговора си. — В един момент започнах да мисля за Дездемона така, както майка ми възприемаше първата съпруга на баща ми. Пристигнала е преди нея и е пуснала корени дълбоко, на теория трябва да е най-върлата ѝ съперничка, а се превръща в най-надеждната ѝ съюзничка. Но може и да не е същото.
— Напротив, същото е! — каза Пен. Дез мъркаше развеселено и не му помагаше въобще.
— Но не само Дездемона е в главата ти, нали? Там е и Мира, а нея аз не очаквах. — Ако се съдеше по физиономията ѝ, явно още се опитваше да превъзмогне Мира. Или пък не. — А после си дадох сметка, че… има и други. Е, имам бегла представа за двете лекарки. А и за Рухия… ти неведнъж спомена, че е била опитна шпионка. Каква част от успеха на бягството си дължим на нея? И това е което съм видяла. А което не съм? Не една първа съпруга, а десет? А дори не искам да си мисля как участват във всичко това лъвицата и кобилата.
— На практика не участват — възрази Пен. — Те са много стари и неми.
— Чиста лудост е — прекъсна го тя — да се влюбя в мъж, който има повече личности, отколкото мога да преброя на пръсти. — И разпери ръце за демонстрация.
„Е. Тя каза «е». А не «би било».“ Смееше ли да се надява, че Найкис е пунктуална в граматиката колкото него?
„Едва ли“ — измърмори Дез.
— Освен това не искам да ходя в Адрия — добави Найкис.
Пен, стреснат от тази рязка промяна в посоката на разговора, направи опит да изсумти окуражително. Всичко се беше объркало, да, но ако Найкис продължеше да говори…
Тя въздъхна.
— Не че имам нещо против Адрия, макар че мисълта да не зная езика ме плаши. Трябва да разбереш. Цял живот се влача след един или друг мъж — след баща си, след съпруга си, след брат си — от назначение на назначение и от един военен лагер в друг. Има си причина някои офицерски съпруги да се лепват като осили към дома си, когато най-после им бъде позволено да се установят някъде. Чувствам се като растение, което постоянно изкореняват и пресаждат, което няма време да се приспособи и да порасне, да пусне нови корени на новото място, да разцъфти и да даде плод. Растение, което бавно вехне, лишено от естеството си.
— Някои хора обичат да пътуват — каза Пен. — Младежки приключения и прочие.
— Аз съм на трийсет — каза Найкис. — Естественото желание да избягаш от родния дом, където винаги ще те смятат за дете, не е същото като да те влачат с твое съгласие из цяла Седония. Твърде стара съм и за едното, и за другото. — Изгледа го замислено с присвити очи. — Ти, от друга страна, си птица. Равните пътища не са ти по вкуса.
— Казваш го заради начина, по който се запознахме. Не си ме виждала у дома, при книгите ми — възрази Пен. — Аз всъщност съм домошар. Единственото птиче нещо у мен е перото, с което дращя по страниците. Седмици наред рискувам единствено да се порежа на хартия.
— А другите седмици?
„Ти току-що видя от първа ръка какви са другите ми седмици“ едва ли беше най-добрият отговор.
— Различно е и зависи от началниците ми. От проблемите, които се опитват да прехвърлят на мен.
— Сега, на трийсет — бавно каза Найкис, — знам нещо, което не знаех на двайсет. Когато жена се омъжи за някого, тя се жени за живота му. И е добре този живот да ѝ допада. Твоят живот ми се струва твърде… неустановен. Твърде… — Така и не успя да намери следващата дума. — Пък и вече съм в безопасност. Повече не ми е нужно покровителството ти. Ти доведе задачата си до успешен край, Пенрик. Може би ще намериш друга жена, която да спасиш.
— А може би ще имаш нужда от моето… нещо друго — избълва отчаяно Пенрик. — От остроумието ми. От обезпаразитяващите ми умения. От целувките ми? — Посегна несмело да докосне с пръст устните ѝ, но тя се дръпна. — Човек има нужда от различни неща, не по-маловажни от спасяването.
Тя поклати глава и отстъпи крачка назад.
— Желая ти прекрасен полет. Но аз искам да пусна корени в земята.
— Ти не си растение. Аз не съм птица. И двамата сме човешки същества.
Устните ѝ трепнаха безпомощно.
— Е… поне единият от нас е такъв.
Приятен глас се обади зад тях:
— А, ето къде сте, мадам Катаи. Брат ви ви търси.
Мадам Дасия пристъпи към тях и удостои Пенрик с любезната и отровна усмивка на жена, натоварена да защитава добродетелта на друга.
— Нека слезем долу да си вземете довиждане с дук Джарго, а после ще ви покажа новата ви стая. Тук цари малък хаос заради ремонтите, но извън това мястото е голямо, една от най-просторните резиденции на дука. — Хвана Найкис под ръка и почти я повлече.