— Нали виждаш — каза Найкис през рамо. — Тук ще се грижат добре за мен, просветени.
— Приятно ми беше да се видим пак, просветен Пенрик — добави мадам Дасия. Начинът, по който му кимна, слагаше категорична точка на разговора.
Пенрик им махна унило и не понечи да спори. Слезе да се сбогува с дука, после напусна двореца и тръгна към палатата на ордена.
„Тя не каза «не», Пен“ — подхвърли Дез, за да наруши унилото мълчание.
„На мен ми прозвуча като «не». А и със сигурност не каза «да»!“
„Значи ти се събраха две неуспешни предложения за брак в един ден. Горкичкият Пенрик!“
Пен се направи, че не е чул последното.
Звездите се бяха разсипали по небе, запазило смътен спомен за цвят, виолетово-синьо така дълбоко, че си нямаше име. Явно Орбас споделяше красотата на небето си със Седония, макар и да не споделяше друго. Пенрик все така обичаше това безкрайно небе, обичаше го във всичките му настроения. Нищо, че никога не би могъл да го докосне. Да го сграбчи. Да го напъха в торба и да го отнесе вкъщи. Тук имаше толкова много великолепни неща, които не би могъл да отнесе вкъщи.
Още не беше написал писмото до Адрия, в което да уведоми началниците си, че е жив. Изчакал бе да мине срещата на Аделис с дука, за да включи и резултата от нея в писмото си. Или такова поне беше извинението му да отложи тази задача. Дали не се беше надявал, че един последен разговор с Найкис ще му покаже какво иска самият той в действителност?
Трябваше да напише нещо още тази нощ, та писмото да замине по първия храмов куриер на сутринта. Или би могъл да си тръгне утре заран и лично да отнесе лошите новини. Да пише с молба за инструкции, които бяха очевидни, само щеше да му спечели малко време, без да промени крайния резултат. Пример за дипломатическо протакане. Или, по-простичко казано, размотаване.
В малката единична спалня, дадена му от палатата, Пен съблече внимателно взетите назаем бели дрехи, запали свещника на малкото писалище, подреди на плота листове хартия, мастилница и пера и седна. В стаята беше горещо и задушно. Усещаше перото непривично в ръката си след толкова седмици без него.
Дълго седя. Да пише или да отплава? Като никога Дез се въздържа от мнение.
Накрая Пен прокле от името на Копелето всички злочести мъже, които оглупяват заради жена, наведе се, топна перото в мастилницата и започна да пише.
$orig_series=Penric and Desdemona (from World of the Five Gods (Chalion))
$series=Пенрик и Дездемона (от Светът на петимата богове (Шалион))
$sernr=5
$orig_title=Mira’s Last Dance
$year=2017
$type=новела
Затворничката на Лимнос
1.
Библиотеката на дукския дворец във Вилнок беше чудесна. Просторен осмоъгълник с остъклен таван и безброй рафтове, пълни със свитъци и книги. Изобилие от светлина се изливаше върху масата в центъра. Тишината ухаеше на мастило и хартия, на време и мисли. Пенрик седеше на централната маса и гледаше невиждащо ценния свитък, разтворен пред него.
Въздъхна и извади писмото от вътрешния джоб на бялата си туника, разгъна го и го прочете за пореден път. Връчено му бе същата сутрин от висшия свещен на ордена на Копелето във Вилнок. Какво, надяваше се, че съдържанието му се е променило междувременно? Редовете, написани собственоръчно от господаря му, архисвещения на Адрия, се брояха на пръсти. Изреченията — кратки и сопнати. Нареждащи му, за трети път, предвид че мисията му да доведе генерал Арисайдия в Адрия очевидно се е провалила, да спре да се мотае в Орбас и да потегли незабавно за Лоди и храмовите си задължения там.
Пенрик беше написал до този висш свещенослужител цели три писма, в които намекваше за възможни причини, които да удължат престоя му във Вилнок, и дори за дипломатическа мисия, която е готов да изпълнява в двора на Орбас за неопределен срок. Напразно. Не беше споменал и дума, разбира се, за истинската причина да отлага заминаването си, защото тя, без съмнение, щеше да се посрещне още по-зле.
„Найкис.“
Или, по-точно, овдовялата мадам Катаи, сестрата на младия генерал и отскоро придворна дама на дукската щерка. Позиция, която не ѝ оставяла време, според собствените ѝ думи, за празни приказки. Нито за празни флиртове. Или не с него поне.
Боговете знаеха дали някой друг царедворец не е привлякъл вече вниманието ѝ. И дали тя не е привлякла нечие внимание. Да, по-скоро второто. В момента вдовицата нямаше друга зестра освен закръглената си красота, която я превръщаше в мишена на празни флиртове, а не на сериозно ухажване, макар че и двете представи го влудяваха еднакво. А дори и съмнителната защита на бедността нямаше да продължи дълго. Братът и сестрата се бяха появили в двора на дука само с дрехите на гърба си, но генералът, когото дукът вече бе изпратил по задачи в новото му качество на пълководец, нямаше да остане задълго безпаричен.