„О, тя още проявява интерес към теб“ — обади се Дездемона в противовес на мрачните му мисли.
„Така твърдиш ти — отвърна той. — Но аз не го виждам.“
Двестагодишният храмов демон, който живееше в Пенрик и го превръщаше в магьосник, беше силно повлиян от характера и преживяванията на десетте жени, които го бяха носили преди него. Доскоро Пен смяташе, че това му дава скрито предимство в отношенията му с противоположния пол, но този път явно удряше на камък.
„Много си нетърпелив“ — смъмри го Дез.
„А ти си много стара“ — заяде се той. Не беше най-благоразумната мисъл, но и да искаше, не би могъл да скрие нищо от Дез. „Забравила си какво е.“
„Помня много повече от теб, повярвай ми — не остана длъжна тя. — Е, вярно е, че досега не бяхме виждали този танц от гледната точка на мъжа. Макар че, да ти кажа, все е нелепо, откъдето и да го погледнеш.“
Търпелив, нетърпелив, обнадежден или безнадежден, и със сигурност нелеп, копнежът му едва ли щеше да има значение, ако се наложеше да го овърже като куп мръсни дрехи наред с всичко останало и още утре да го хвърли през борда на някой отплаващ кораб. Или направо сам да скочи в морето и да се приключи веднъж и завинаги.
„Ставаш мелодраматичен.“
„Я марш. Остави ме да страдам на спокойствие.“ Направи поредното усилие да се съсредоточи върху древния седонийски текст пред себе си.
Би трябвало вече да си събира багажа, вместо да виси тук. Лесна работа, предвид че и той беше пристигнал в Орбас само с дрехите на гърба си, ако не се броеше лекарската чанта и костюмът на меднокосата куртизанка Мира. Сора Мира, чийто остър ум и професионални умения ги бяха измъкнали с лекота от последното препятствие по пътя им към границата. Мира беше петата, притежавала демона му, преди един век. Вдигна ръка към косата си. Къната се беше измила почти напълно от бледорусите му кичури, но Найкис още не беше превъзмогнала Мира.
Още? Или никога?
Дездемона, с цялата си сложност, щеше да е част от него до деня на смъртта му. Като храмов свещен, той беше длъжен да се грижи за своя демон на хаоса. Лекторите в семинарията бяха дали ясно да се разбере, че всички постъпки на демоните са в крайна сметка отговорност на техните ездачи. А покрай Дездемона Пен беше наследил двестагодишен опит, натрупан по време на десет съвсем различни живота. (Дванайсет, ако се брояха лъвицата и кобилата.) Да отрече това беше като да отрече себе си.
Което не означаваше, че не трябва да държи на къса юзда най-скандалните части от наследството си. Всеки мъж си има тайни в края на краищата.
„Уф!“ Той изскърца със зъби и нагласи без нужда тежестите, които държаха свитъка отворен.
Чу се тихо трополене на сандали и леко почукване. Пенрик вдигна поглед от ръкописа. Сякаш призована от собствените му мисли, като привидение, макар че магията правеше това само в детските приказки, Найкис стоеше на входа към задната стаичка. Пенрик овладя с усилие ахването си.
Облечена беше със скромна лятна рокля по седонийската мода, свободна ленена дреха, стегната с колан в кръста, широките ръкави — събрани на китките. Тъмнозелена по вдовишки в началото, сега роклята беше избеляла от носене и пране до неутралния цвят на морска вода. Дрехите на Найкис бяха сбрани набързо от раклите на другите придворни дами, точно както бялата туника и панталони на Пенрик бяха взети назаем от палатата на Копелето, където му бяха отпуснали и стая, докато трае престоят му.
Черните къдрици на Найкис бяха вдигнати нагоре с бродирани панделки. Тъмните ѝ очи бяха невероятни. Стискаше някакъв лист.
— Просветен Пенрик.
Официалната титла, с която Найкис се обръщаше към него, откакто бяха пристигнали в Орбас, бе заменила предишното „Пен“ от бягството им през Седония и той всеки път я усещаше като плесница. Изправи се любезно и отвърна в нейния тон:
— Мадам Катаи. Какво има?
Тя го стрелна с притеснен поглед, сякаш въпросът му не беше риторична любезност, а някаква неразрешима загадка. Сърцето му ускори хода си от любопитство.
— Току-що получих това писмо. — Размаха листа и тръгна с бърза крачка към него. — Адресирано е до Аделис, но преди да тръгне, той ме направи изпълнител на делата си.
Това задължение Найкис беше поемала и преди за своя брат. Предвид рисковете на професията му тази ѝ роля лесно можеше да се превърне в изпълнител на завещание и беше знак за доверието помежду им.