— Трябва да занесем писмото на дук Джарго. Една заплаха срещу лоялността на новия му генерал определено го касае.
— Да. — Тя стисна ръце до побеляване. — Ние нямаме никакви възможности, но той би могъл да помогне, ако реши.
За какви възможности говореше Найкис, запита се Пен и изтръпна. Може би Джарго щеше да я вразуми? Остави свитъка на масата, а собственото си писмо от тази сутрин сгъна и прибра в джоба си.
— Това какво е? — попита Найкис и посочи писмото.
— О — отвърна Пен, — нищо важно. Хайде да идем при дука.
Излязоха заедно от библиотеката и по-късите стъпки на Найкис за пръв път изпревариха дългата крачка на Пен.
2.
Дукът не беше в кабинета си, а в източния край на двореца, където бе отишъл да провери как върви ремонтът на крилото. Началникът на строителната бригада стрелна Найкис с признателен поглед, когато тя поведе дука към един по-тих вътрешен двор наблизо.
Джарго беше симпатично грозноват и обикновено дружелюбен мъж в началото на четиридесетте, дук от петнайсетина години и стабилен на поста си, доколкото е възможно това при толкова проблеми по границите на владението му. И умен — иначе нямаше да е толкова стабилен на трона си. Найкис вярваше, че ако успее да представи нуждите си като негови, има шанс да получи подкрепата му. В противен случай, ако дукът сметнеше, че нуждите им се разминават, ситуацията щеше да се влоши неимоверно.
Джарго седна на една скамейка под сянката на една колонада да прочете писмото. Найкис стоеше напрегната пред него и се опитваше да подреди мислите си. Трудна задача, защото главата ѝ бучеше от напрежение, по-страшно и от онова, когато бяха арестували Аделис в Патос. Наложително бе да потисне поне за кратко представите на какво ли подлагат майка ѝ в същия този момент. Е, затворничките рядко биваха ослепявани. Кастрацията беше неприложима. Отрязването на гърдите, което не само подлагаше жената на агония, но и обричаше детето ѝ на гладна смърт, рядко заплашваше по-възрастните затворнички. А манастирите на Дъщерята нямаха зандани.
„Колко ли е уплашена? Зле ли се отнасят с нея?“
Пенрик, облегнат на един стълб, изслуша мрачно второто обяснение на странното писмо.
Джарго почука с пръст по листа и попита:
— Приемате го за чиста монета, така ли? Доколко може да се вярва на изпращача?
— Познавам добре почерка на майстор Боша от други писма на лейди Танар. Дори да оставим розите настрана, в текста има и други неща от личен характер, които Аделис би разпознал веднага, също като мен.
— Няма много подробности. Кратичко е.
— При такива писма, колкото по-кратки, толкова по-добре — вметна Пенрик. — Всяко излишно изречение може да насочи враговете към автора, ако писмото попадне в ръцете им.
Джарго кимна с разбиране.
— Възможно ли е изпращачът да е бил подкупен или убеден да сътрудничи? Или принуден?
— Лейди Танар Ксаре е богата, а майстор Боша ѝ е изключително верен — каза Найкис. — Така че за първите две и дума не може да става. А не мога да си представя с каква заплаха биха принудили майстор Боша да напише нещо такова против волята на господарката си.
Пенрик вдигна рамене.
— Щом е писар, дори заплахата да му счупят пръстите би била достатъчна. Или да го ослепят. — Изречено беше с гласа на Пенрик, но небрежният тон по една толкова неприятна тема препращаше репликата към Дездемона.
Всъщност Найкис рядко си беше говорила със Суракос Боша, нищо че той вървеше по петите на Танар постоянно, винаги нащрек и неизменно ироничен. Убедена бе, че евнухът никога не би предал доверието на младата си господарка, но не разполагаше с нищо съществено, което да подкрепи думите ѝ. Въпреки това каза без колебание:
— Не. — После добави неохотно: — Макар че ако някой заплаши да счупи пръстите на Танар, тогава не знам. — Е, този някой едва ли щеше да живее дълго, но точно това Найкис не би могла да изрече на глас. — Само че това ми се струва крайно невероятно. Танар живее в имението на майка си, а то се охранява добре. — Не на последно място от самия Боша, поне с такова впечатление беше останала Найкис навремето.
— Заплахата може да е била празна — каза Пенрик. — Колкото да уплаши лейди Танар, а после секретарят ѝ е написал писмото под нейна диктовка.
Найкис разпери умърлушено ръце.
— Да, но с каква цел? — Надяваше се никой друг да не си мисли за очевидния отговор. „За да заложат капан.“
Дукът изгледа Найкис с умния си поглед.
— Ако това писмо беше стигнало до генерал Арисайдия, какъвто очевидно е бил планът, как би реагирал той?