Найкис се поколеба.
Джарго ѝ подсказа:
— Би напуснал поста си, за да я спаси?
— Не.
— Би повел войската си самоволно към Лимнос?
— Абсурд.
— Доколко тази ситуация би се отразила на задълженията му?
— Никак — каза Найкис, както защото вярваше в това, така и за да затвърди доверието на дука в новия му генерал. — Аделис просто не е такъв. Но би бил разтревожен и разсеян като всеки друг на негово място.
— Значи нищо добро няма да излезе, ако го уведомим за писмото.
— Само дето може да научи за отвличането от друг източник и в още по-неизгоден момент. А похитителите ще се постараят да го уведомят, иначе какъв е смисълът да вземаш заложник?
— Хм.
— Освен… — Найкис си пое дъх. — Освен ако майка ми не бъде освободена междувременно.
— Не мога да ангажирам свои войски за това, не и срещу Седония.
— Зная. Имам план, който не е нито толкова скъп, нито толкова рискован. — Е, по-малко скъп и рискован за Джарго поне. — Позволете на мен и просветен Пенрик да прекосим тайно границата и да я освободим.
Дукът стрелна с поглед Пенрик и мрачно стиснатите му устни и не изсумтя пренебрежително.
— А дали така няма да им поднесем на тепсия още един заложник, когото да използват срещу Аделис?
Найкис поклати глава.
— Отвличането на майка ми е голям удар за него… за нас… и добавянето на втори заложник едва ли ще промени нещата съществено.
— Този риск може да се избегне — каза Пенрик, — ако изпратите само мен.
Найкис поклати решително глава.
— Ти не познаваш нито страната, нито хората там. И което е по-важно, те не те познават. Не биха се доверили за нещо толкова опасно на непознат, на странник. — А от странниците Пенрик би бил най-странният. Макар че можеше да е много убедителен при нужда. Това Найкис го беше изпитала на собствения си гръб в Патос.
За нейно огромно облекчение нито дукът, нито Пенрик оспориха аргумента ѝ.
— И какъв е планът? — попита Джарго, като местеше поглед между двамата.
— Нямах много време да го обмисля, но… — почна Найкис. — С просветен Пенрик бихме могли да пътуваме като преди, инкогнито, и да стигнем до имението на лейди Тенар край Тасалон. Да се приютим там и да потърсим съвет за следващия етап, а именно как да стигнем до острова и после да се махнем оттам заедно с майка ми. И да се върнем тук.
— Добре ще е този път да разполагаме с повече средства — вметна Пенрик. — Включително достатъчно пари за подкупи. Което пак ще е значително по-евтино от изпращането на войска.
— Изпращането на войска — сряза го Джарго — просто не е възможно. Ще изложите на голям риск приятелите си в Тасалон, много по-голям от изпращането на писмо с приятелско предупреждение. — И размаха писмото за потвърждение на думите си.
— И да, и не — каза Найкис. — Особено ако Танар все още гледа на майка ми като на потенциална свекърва.
— Ухажването се е увенчало с успех?
— Така изглеждаше. Преди неочаквания му край.
— Хм, да. Само че препятствията между генерала и въпросната дама вече изглеждат непреодолими — каза Джарго и вдигна пръст към слепоочието си. Намекваше за обезобразеното лице на Аделис, а не само за промяната в политическата му принадлежност, така ли?
— За момента — несъмнено. Но кой знае какво ще донесе бъдещето?
Джарго не отговори, а предвид всички катастрофални възможности, съдържащи се в неопределеното бъдеще, тази посока на мисли май не беше от най-добрите. Дукът се извъртя на скамейката и погледна Пенрик.
— Значи ти си готов да участваш доброволно, така ли, магьоснико? Мислех, че вече си стягаш багажа за Адрия.
— Определено ще трябва да уведомя своите началници — отговори Пен и погледна към небето, сякаш въпросните началници се намираха там. — Веднага щом се върна от Тасалон.
Джарго се подсмихна.
— Ясно. А аз си помислих, че имате да ми съобщите добра новина. Че Пенрик най-после е намерил начин да остане в Орбас, при това с одобрението на храма. — За никого не беше тайна, че Джарго се опитва да привлече просветен Пенрик в дукската си менажерия от учени, писатели и художници, прочутите живи орнаменти на неговия двор.
— Това решение не е в моите ръце — каза Пенрик и погледна тъжно Найкис. Намекваше, че е в нейните?
Джарго потропа с дебелите си пръсти по коляното си.
— И колко скоро смятате да тръгнете?
— Веднага щом се приготвим — каза Найкис. — Ако съм научила нещо от брат си покрай военното му занятие, то е, че бързината винаги се отплаща. — Вярно само по себе си, а и полезно напомняне колко ценен е Аделис като военачалник.