Джарго потърка устни. Найкис стоеше на тръни под жаркото слънце и гледаше как решението се оформя в главата му, без да знае какво ще е то.
— Добре — каза Джарго накрая. — Обърнете се към секретаря ми Стобрек да ви отпусне кесията, за която говорихме.
— Благодаря ви, милорд — каза Найкис. Беше готова да падне на колене и да целуне с огромна признателност пръстена му, само че дукът вече се изправяше с пъшкане и очевидно мислеше за нещо друго.
А после погледът му се фокусира върху Пенрик.
— Наистина ли мислиш, че планът е осъществим?
— Аз… — Пенрик затръшна зъби, сякаш да възпре напиращия отговор.
— Нека перифразирам — каза дукът. — Дездемона мисли ли, че планът е осъществим?
Смущението на Пенрик се стопи.
— Да, милорд. Или поне Рухия смята така.
— Рухия? Коя от всичките е тя?
— Храмовата свещена, притежавала Дездемона преди мен. Била е изключителен учен. Както и… хм, агентка на моя орден, изпълнила успешно множество разнообразни задачи през четирийсетгодишната си кариера на магьосница. — И сякаш без никаква връзка Пен добави: — О, просто си го кажи, Пен. Рухия беше шпионка, при това отлична. — Това вече, без съмнение, беше Дездемона.
Дори Джарго усети разликата, ако се съдеше по кривата му усмивка.
— Да се надяваме, че е права.
3.
По обед на следващия ден Пенрик и Найкис се качиха на малка карета, за да потеглят на запад. Тук разстоянието между двата бряга на полуострова беше под триста мили по права линия, но дори старите седонийски военни пътища от времето, когато Орбас е бил провинция на империята, не бяха нито прави, нито равни. Скоро впрягът премина от бърз тръс към усилно теглене по нанагорнищата и също толкова предпазливо спускане, ако не и по-предпазливо, по стръмните нанадолнища, където дървените спирачки на каретата скърцаха жално от триенето. И все пак беше много по-бързо, отколкото пеша, и много по-удобно, отколкото с мулета. Колкото маларията е по-добра от шарката, мислеше си Пен, докато каретата се тресеше и подскачаше под тях.
Пен бутна с крак лекарската си чанта, която се беше хързулнала по пода. Беше я заредил добре с всичко необходимо, макар че нямаше никакво желание да упражнява медицинските си познания.
„О, отдавна няма нужда да се упражняваш в това, момче“ — измърмори Дез окуражително, но и както винаги язвително, и Пен както винаги се подсмихна.
Найкис още се чувстваше напрегната в компанията на Пен, смущение, допълнително влошено от необходимостта да прибегне до помощта му. Не я беше виждал толкова отчаяна от първата им среща в градината на патоската вила, когато Найкис се бореше с възмущението от несправедливото наказание, наложено на брат ѝ. Сега очевидно използваше трополенето на каретата като извинение да не подхване разговор. Явно не беше мигнала предната нощ, защото се сгуши на своята седалка след първата смяна на конете и задряма въпреки шума и друсането.
Вратът ѝ беше извит под ужасен ъгъл и след като я гледа минута-две, Пен се премести до нея в ролята на човешка възглавница. Найкис се размърда, после се сви с глава върху бедрото му и измърмори нещо, което Пен разтълкува като благодарност. Плъзна ръка на кръста ѝ, за да я крепи, и скоро усети, че тя потъва в дълбок сън. Местеше поглед от костеливия пейзаж през прозореца към некостеливата жена в скута си. Найкис беше безгранично вярна на онези, които смяташе за свои — брат си, майка си. Пен нямаше представа как би могъл да се намърда в този така кратък списък. С усилие, което никога нямаше да бъде оценено, той се сдържа да не зарови пръсти в разрошените ѝ черни и лъскави къдрици.
Когато каретата спря за нова смяна и острите гласове на конярчетата отекнаха отвън, Найкис най-после се размърда, протегна се доволно и издаде очарователен мъркащ звук. Полежа още миг така, стиснала бедрото на Пен като истинска възглавница, после, уви, реалността я настигна с гръм и трясък. Тя скочи с вик, фрасна пътьом с глава Пен по брадичката и се сви в другия край на седалката.
— Ох — оплака се тихо той и разтърка брадичката си. Найкис го гледаше ококорено и Пен побърза да обясни: — Заспа. Стори ми се, че ти е неудобно, и…
— О — каза тя, възвърнала донякъде самообладанието си, и също потърка главата си. — Извинявай. Сънувах нещо.
— Няма проблем.
Слязоха за дежурното посещение в клозета на крайпътния хан, разтъпкаха се из двора и изпиха по чаша вино. Когато отново се качиха в каретата, Найкис изглеждаше спокойна и освежена.