— Така и не уточнихме ролите си. Като какви ще се представяме този път? — попита тя, докато се настаняваха за следващия етап от пътуването. — Трудно ще минем за брат и сестра. — Погледна със съмнение светлата му кожа и руса коса, които нямаха нищо общо с нейните топли теракотени седонийски цветове, после опъна една избягала от кока ѝ черна къдрица и я погледна многозначително, преди да я пусне. — Дори и за братовчеди не ставаме. А предпочитам да не сме съпруг и съпруга.
— Да — сухо отбеляза Пен. — Това вече ми го каза веднъж.
Тя прехапа устна и се изчерви.
— Знаеш какво имам предвид.
— Знам — въздъхна той. Да дразни Найкис беше забавно, но сега определено не беше моментът. — Нещо простичко? Най-простичкото е да не даваме обяснения. Хората сами ще си ги измислят.
— Точно от това се боя — каза тя.
— Ако ти не се притесняваш, и те няма да се чудят. Просто минаваме пътьом. Да съм ти съпруг би ми дало неоспоримо право да те защитавам, но и охранител би свършило работа в повечето случаи. — Поколеба се. — Както винаги, най-добре да не споменаваме занятието ми. На никого. Дори и на приятелите ти в Тасалон, освен в краен случай. — Ширитите му на храмов магьосник бяха скрити на дъното на лекарската чанта, а бели дрехи изобщо не носеше. Ако се стигнеше до претърсване на багажа им, претърсващият най-вероятно щеше да се сблъска със способностите на Пен по по-пряк начин.
Замисли се за неизвестните по пътя им. Беше прегледал картите на дука с намерението да планира сегашния им маршрут много по-внимателно от предишния, но как да планира неизвестните човешки величини?
— Този майстор Боша, за когото говориш — каза той. — Секретарят кастрат. Той роб ли е? — И евнусите, и робството бяха седонийски традиции, непознати в родината на Пен, планинска земя на дребни земевладелци, които с пот си изкарваха прехраната от почва почти толкова камениста, макар и по-влажна и по-студена от седонийската.
— Нищо подобно! — отвърна Найкис, явно изненадана от въпроса му. — Макар че служи на семейство Ксаре от много време. Откакто Танар е била на шест, така ми каза веднъж тя, а сега е на двайсет, значи поне от четиринайсет години.
Пен направи няколко исторически сметки наум.
— Значи горе-долу от времето, когато сегашният император е завзел властта. — С кръвопролитие, но пък това беше друга седонийска традиция. — Има ли някаква връзка между двете неща?
— Не знам нищо за семейството на Суракос Боша. Помня, че онази година в столицата цареше голям хаос. — Найкис смръщи замислено вежди. — Не мисля, че е от ниско потекло. Личи си, че е получил добро образование. Може да е бил от онези млади мъже, които приемат кастрацията доброволно, за да подобрят шансовете си за кариера в имперската бюрокрация, не знам.
Пен положи усилия да не си опипа чатала.
— Чак такова отдаване на кариерата не мога да разбера. Макар че в лодийския храм има певци, които също са избрали кастрацията доброволно в името на своето изкуство и своя бог. Мъжки сопрана. На два пъти съм ги чувал да пеят. Незабравимо. Виж, тяхното призвание не бих оспорил. — Защото песента, като дар от чист дух, се считаше за най-подходящото приношение към боговете.
Найкис кимна.
— Някои правят това и в Тасалон. Но не и Боша. Той не е сопрано. — Впери неразгадаем поглед в Пен. — Мислех го за най-странния мъж на света, докато не срещнах теб.
Пен се изкашля и се въздържа от повече въпроси по тази тема.
Уви, Найкис продължи и без негова помощ:
— Но все още е най-светлият човек, когото познавам, дори в сравнение с теб. Истински албинос. Като бял заек или бял кон.
„Бял скопец по-скоро — измърмори Дез, самата невинност по бели гащи. — Чудя се кой ли го язди.“
„Каква проява на лош вкус, Дез. — Или беше Мира? — Млъкни, трябва да чуя това.“
— Косата му е чисто бяла. Нощем кожата му изглежда избелена като луната, макар че денем е по-скоро розова. Горкият гледа да не стои на слънце, защото изгаря по-лошо и от теб. — Изгледа го замислено. — Дали хората в твоята родина не са отчасти албиноси?
— Доколкото знам, не — каза Пен. — Появяват се истински албиноси от време на време, но се считат за рядкост, точно като тук. Макар че опасността да изгорят от слънцето е значително по-малка.
Опита се да си представи мъж, доволен от синекурния пост на личен секретар на млада дама. Сигурно е дебел… чувал бе, че кастратите напълняват с възрастта… боязлив, нервак. Странен. Е, щеше да му вземе мярката, щом се запознаеха.
— Какво друго можеш да ми кажеш за лейди Танар? — продължи с въпросите той. Защото предстоеше да заложат не само мисията си, а и живота си на нейното доброжелателство и способността ѝ да им помогне. — Ще се обърне ли към майка си за съвет и съдействие? Лейди Ксаре одобряваше ли ухажването на Аделис? Или ще побърза да сложи край на щеркиното си милосърдие, ако разбере в какво се опитваме да я замесим? — Защото мисията им не беше момичешка лудория, а нещо опасно, което граничеше с държавна измяна. С всичките жестоки седонийски наказания, приложими към такова обвинение.