Найкис стисна разтревожено устни.
— Това решение ще трябва да го вземе Танар. Срещала съм се с майка ѝ само веднъж. Отдавна е вдовица и живее уединено, рядко напуска имението си. Стои настрана от императорския двор, макар че той ѝ се полага по ранг и потекло. Ако съм разбрала правилно, управлява активно финансовите си дела с помощта на цял куп доверени служители. Обучава и Танар, защото тя е единствената ѝ наследничка, което ми се струва много по-смислено, отколкото да я учи на бродерия. — Замълча, сякаш обмисляше последните си думи. — Танар е на същото мнение, между другото.
— А Аделис?
— Не мисля, че Аделис се е замислял за това, нали никога не е бил войнишка съпруга. — За разлика от овдовялата Найкис? — Но Танар би се справила отлично с управлението на собственото му немалко имущество. — Свъси вежди. — Преди да му отнемат всичко. — След още една кратка пауза добави: — Другата ни майка, майката на Аделис, правеше същото за баща ни.
Понеже Пенрик можеше да натовари всичките си земни притежания на гърба на шест мулета — както вече се бе случвало, впрочем, — този вид управленски умения му бяха непознати. Сигурно приличаха на задълженията, поети от по-големия му брат Ролш в имението Джуралд, но умножени по пет. Или по петдесет по-скоро.
Започваше да се пита дали не е по-добре да заобиколят отдалече тези непроверени съюзници и да се отправят директно към острова. Някак.
„Помощта на местните никога не е излишна — промърмори Дез, а може би и самата Рухия. — Което не значи, че трябва да я приемаш на доверие.“
Всичко това в случай че майката на Найкис наистина беше на Лимнос и цялата тази история не беше капан от самото начало.
„Ако е капан — ведро каза Дез, — значи е бил заложен за Аделис. Не за нас.“
Изглежда, Дез, за разлика от него, не изпитваше страх от мисълта да се върнат в Седония. Е, един демон не може да бъде убит все пак, не точно. „Казваш, че аз ще бъда нещо като изненада?“
„О, Пен. Ти си изненада винаги.“
4.
Ко̀сата светлина на късната лятна вечер сложи край на първия ден от пътуването им твърде скоро, мислеше си Найкис. Според Пенрик да продължат след залез-слънце по трудните планински пътища на Орбас не си струвало усилията, а и по-добре да не били капнали от умора, когато стигнели до последния, най-труден етап в пограничните планини. Крайпътните ханове в Орбас бяха много по-мръсни и малки от онези в Седония и за Пенрик, в ролята на неин придружител, се оказа трудно да ѝ осигури отделна стая. Не че на Найкис ѝ пукаше особено. Би спала и в обор, ако се наложи. Рано призори на следващата сутрин поеха отново на път.
Дори Пенрик се разсъни трудно в този ранен час, но скоро се лепна за прозореца на каретата като чуждестранен турист и засипа Найкис с въпроси за околността, на които тя рядко можеше да отговори. Но след като се настаниха отново в каретата след първата смяна на конете, бездънното му любопитство взе връх.
— И двете ви майки ли са се наричали мадам Арисайдия? Това би било объркващо според мен. — После добави, заради втренчения ѝ поглед. — В моята страна мъжете имат само по една съпруга. Поне официално. Макар че майка ми и снаха ми носеха една и съща фамилия, преди майка да почине, и вечно трябваше да поясняваш коя от двете имаш предвид.
— Не — каза Найкис. — Майката на Аделис беше лейди Арисайдия, или лейди Флорина, а татко я наричаше Флори. Наложниците запазват фамилията си по баща. Така че мама беше Идрене Гардики. — „И още е“, поправи се Найкис. — Макар че моята фамилия беше Арисайдия, разбира се, преди да се омъжа. — Обърна смръщен поглед към прозореца и дразнещо еднообразния пейзаж от скалисти възвишения. — Другият ми брат е бил Гардики за кратко, преди да го осинови семейството на баба му, след което е приел тяхната фамилия, Родоа. Икос Родоа. — Дано поне той да беше останал встрани от тази каша, мислеше си Найкис. Ако беше извадил късмет, сигурно още работеше някъде на далечния северен полуостров и дори не беше чул за задържането на майка им. Икос не притежаваше нито ресурсите, нито позицията да се замесва в нещо толкова опасно.