След кратко сащисано мълчание Пен каза:
— Кой? Какво? Мислех, че с Аделис сте единствените деца на стария генерал.
— Така е. — Найкис обърна глава и го погледна. Опитваше се да реши дали изражението му съдържа и смут освен изненада. — Честно казано, самата аз не знаех за съществуването му, докато Икос не се появи на погребението на баща ми. Мама никога не говореше за него. Приела раздялата много тежко и се надявала сам да я потърси, щом навърши пълнолетие. Което и стана. Идва няколко пъти и след това, когато пътуванията му го водеха близо до нас. Той е експерт по строеж на мостове и работи из цяла Седония. Обикновено го наемат общинските власти на малки градчета.
— Ъъ… по-голям брат? Със сигурност не е по-малък от теб. И твоята майка ли е овдовяла без време?
Найкис се усмихна.
— Не точно. Съдбата явно е имала други планове за нея. Мама е била дъщеря на един от старшите офицери под командването на баща ми. Влюбила се в младши офицер. Знаеш как е. — Опита се да си спомни дали и тя е губила ума си по някое сладко офицерче на младини. Е, не чак в такава степен. Решително не погледна към високото и русо изящество на Пенрик, което категорично нямаше нищо общо с войнишкото занятие. — Решили да се оженят, или така поне твърдеше мама. И сигурно наистина щели да се оженят, макар нейното семейство да смятало, че е твърде млада, само че него внезапно го пратили във… богове, дори не помня кое е било сражението, но така или иначе той загинал в битката. Бил единственият син на семейство Родоа… единственото им дете, ако не греша… затова, когато се разбрало, че майка ми е бременна, те я прибрали при себе си. Само че макар бабата отчаяно да искала детето, не била толкова привързана към майка ми… дори не предложили да я направят призрачна булка.
— Не знам какво е това. — Кратко колебание. — О, благодаря ти, Дез. Наистина ли го правят? — Обърна се към Найкис. — Женят хора за мъртъвци?
— Рядко. То е нещо като осиновяване. Ако са били извършили церемонията — обикновено се прави при гроба на покойника, но по-често с паметна плочка, — майка ми е щяла да стане снаха в семейството. С право на издръжка, наследство и така нататък. Без церемонията била повече като безплатна слугиня. Онзи период е бил много тежък за нея, ако съм разбрала правилно. Затова, след като отбила Икос, а баща ми изпратил лейди Флорина да предаде предложението му… е, тяхното предложение всъщност… майка ми се оставила да я убедят, макар това да означавало, че ще изостави първородното си дете. Бабата подкрепила идеята с две ръце, както можеш да се сетиш.
Лицето на Пенрик се изопна, докато умът му се опитваше да осмисли тази чудновата, от негова гледна точка, семейна история.
— Доста е сложно.
Найкис сви рамене.
— Да. Но именно Икос е бил причината баща ми и лейди Флорина да проявят интерес към майка ми. Бил доказателство, че е плодовита, а те това искали. Накрая всички поучили желаното. Получила съм се и аз, очевидно.
Той се усмихна криво и кимна.
— Отличен резултат.
Найкис се опита да пренебрегне топлината от комплимента. Напомни си, че само използва този мъж, този магьосник. Беше ли му предложила, в хаоса на последните два дни, някакво заплащане или компенсация, че рискува живота си в това опасно начинание? Не помнеше. Дори на войниците се плащаше… и те винаги настояваха да си получат дължимото, ако ведомостите на армията закъснееха, както се случваше често.
Смълча безмилостно съвестта си. Готова беше да използва всичко и всички, за да спаси майка си.
И в този ред на мисли, с какво право се цупеше на Пенрик, че е използвал така неприлично Мира — или на Мира, че е използвала така неприлично Пенрик, — за да ги прекара през границата предния път?
Куртизанката не беше просто костюм или измама. Беше в някакъв смисъл все още жива, някъде в пренаселената му глава. И винаги щеше да е там, заедно с останалите представителки на чудатото си сестринство. И ето че само едно писмо се бе оказало достатъчно да превърне опасенията на Найкис, че съквартирантките на Пенрик знаят твърде много, в надеждата, че знаят достатъчно.
Въздъхна. Искаше ѝ се конете да тичат по-бързо.
При западния край на главния път от Вилнок обслужването на каретите приключваше в забутаното гарнизонно градче, охраняващо тройната граница между Орбас, Седония и Грабиат на югозапад. Аделис беше минал оттук само преди няколко седмици с войската на Джарго, за да окаже помощ на съюзника му в съседната страна. Найкис не посмя да разпита за него. Двамата с Пенрик намериха началника на гарнизона и му връчиха писмото на дука, което нареждаше да им бъде оказано нужното съдействие, което в случая прие формата на един сержант, един мулетар и четири мулета.