Тръгнаха призори и до залез стигнаха до назъбения гръбнак на последния рид между Орбас и Седония, където останаха да нощуват. Нито сержантът, нито помощникът му задаваха въпроси. Сигурно често им възлагаха да превеждат шпиони през границата.
— Май редовно го правят това — каза Пенрик. — Човек започва да се пита дали и империята използва същия маршрут да прекарва шпионите си, или си имат друга предпочитана задна вратичка за тази цел.
Аделис сигурно би знаел отговора на този въпрос.
Найкис скоро разбра защо са изчакали новия ден за начало на следващия етап от пътуването — пешеходен преход, както се оказа, защото на места се налагаше да слизат от мулетата и да ги водят за юздите, и мълчалив, за да си пестят дъха. Не биха могли да минат по този маршрут преди три месеца, когато Пенрик още се възстановяваше от проблема си със сърцето. Което беше още една точка в полза на Мира, неохотно призна пред себе си Найкис.
Късно следобед спряха да си починат за кратко от тежкото спускане, докато сержантът и мулетарят разузнаят напред — армейският път редовно се обхождал от имперски патрули. Е, армейският път се оказа нищо и никаква пътека.
Нощта ги застигна в едно село, където успяха да наемат коне от местен човек, който прояви интерес единствено към парите им. Сигурно беше пенсиониран войник, реши Найкис, макар че от коя армия, само боговете знаеха. Сержантът спазари малко зърно, без да дава излишни обяснения кои са и накъде пътуват, после двамата с мулетаря поведоха добичетата по обратния път и бързо се стопиха в мрака. Нямаше смисъл да удължават престоя си в селцето и да рискуват да бъдат видени и докладвани от нечии не толкова безразлични очи. Този път Найкис и Пенрик наистина спаха в обор и бяха благодарни за това.
След още един дълъг ден езда по нанадолнище стигнаха до първия свестен път северно от границата, който водеше на запад към Тасалон. Освободиха водача си и конете му с двойна плата — половината за услугата, половината за мълчанието му. Откриха свястна странноприемница в едно по-голямо градче и успяха да наемат две съседни стаи, където да се измият и да навлекат следващия си кат дрехи и самоличности.
След късната вечеря Пенрик пожела на Найкис лека нощ и я остави да заключи вратата, която свързваше стаите им. Найкис седя известно време, втренчила поглед във вратата, уморена до смърт след трите дни тежка езда. Даде си сметка, че сега за пръв и вероятно за последен път остава сама с магьосника. С мъжа. Най-пропиляната възможност…
Кочияшът, чиято карета наеха на следващата сутрин, се интересуваше само от парите им, а благодарение на щедрата кесия, отпусната им от Джарго, пари имаха. Кочияшът обеща да стигнат Тасалон по залез-слънце. Явно държеше да ги откара до крайната им цел възможно най-бързо и с най-голяма печалба за себе си. Засега присъствието им в Седония оставаше незабелязано.
Този път не се налагаше Пенрик да финансира пътуването им с кражби от местните храмове и това определено улесняваше мисията им, но Найкис подозираше, че обратният път няма да протече толкова гладко.
5.
В сенките на безлунната нощ Пенрик местеше поглед по дългата стена, ограждаща имението на Ксаре на няколко мили източно от Тасалон. Дано Найкис да не бъркаше — на него всички стени наоколо му изглеждаха еднакви. Бяха освободили каретата преди няколко мили, за да не издадат крайната си цел пред любопитния кочияш, а останалото разстояние изминаха пеша, уморени и изнервени в сгъстяващия се мрак.
Пен протегна ръка към ключалката на задната вратичка и повика наум Дез.
Ключалката щракна и се отключи. Тази магия можеше да я прави и насън. Той отвори вратата и Найкис взе багажа им и влезе. Пен я последва, затвори вратата и прошепна:
— Виждаш ли достатъчно, за да не се спъваш?
— Не бих казала — прошепна в отговор Найкис. Той я хвана за ръка и я поведе по лъкатушните алеи, които не бяха тъмни за него.
Беше го предупредила, че сигурно има охрана, макар и по-скоро слуги, а не войници, както и кучета, които пускали през нощта. Охрана не видяха, но след малко дотърчаха две ръмжащи кучета. Едно бързо усукване на определени нерви прекрати предупредителния им лай, последвано от слаба доза шаманска принуда, която да убеди четирикраките пазачи, че неканените гости са най-добри приятели. Което не подобри особено нещата, защото кучетата пак се спуснаха към тях било то и с други подбуди. Обикаляха в кръгове, опашките им се размахваха като тояги и удряха Пен през бедрата. Няколко парчета телешко сигурно биха свършили по-добра работа, помисли си Пен, стига да разполагаха с такива.